— Е и?

— Информацията изглежда напълно достоверна, Джак. Някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич. Изглежда, че това е някаква служба на китайското правителство.

— Господи! Да не е неоторизирана операция?

— Ако е така, скоро ще се чуе, че някакъв китайски министър внезапно е получил кръвоизлив в мозъка, причинен от куршум в главата — каза Мъри на президента.

— Ед Фоли виждал ли е това съобщение?

— Уведомих го по телефона и му изпратих факс, така че сигурно го е прочел.

— Какво ще кажеш, Пат? — обърна се Райън към министъра на правосъдието, най-умния адвокат, който Райън беше виждал някога, включително и от всички назначени от него членове на Върховния съд.

— Господин президент, това е изумителна новина, ако, разбира се, приемем, че е истинска, а не някаква умишлена провокация или пък игра на руснаците, с която биха искали нещо да се случи. Проблемът е, че не виждам разумно обяснение за подобна постъпка. Изправени сме пред нещо твърде налудничаво, за да бъде истинско, но и прекалено идиотско, за да е лъжа. Занимавам се от доста време с операции на чуждия контрашпионаж. Никога не съм се натъквал на подобен случай. Между нас и руснаците винаги е имало мълчаливо споразумение да не посягат на никого във Вашингтон, а ние да не закачаме никого в Москва. И доколкото ми е известно, никоя страна не го е нарушавала. Но това тук… ако е истина, е равносилно на обявяване на война, което не ми се струва твърде разумна постъпка от страна на китайците.

Президентът вдигна очи от факса.

— Тук се казва, че твоят приятел Рейли е установил китайската връзка…?

— Чети нататък — каза му Мъри. — Бил е там по време на едно следене, сам е пожелал да помогне и ето ти на!

— Може ли китайците да са толкова откачени? — Въпросът на Райън увисна във въздуха. — Да не би руснаците да ни будалкат нещо?

— Какво биха целели с това? — попита Мартин. — Ако има някакво подобно обяснение, просто не го виждам.

— Вижте какво, хора, никой не може да е толкова луд! — почти избухна президентът. Но след това се позамисли. В крайна сметка светът не беше напълно рационален.

— Сър, вие имате по-добра възможност за подобна преценка от нас — обади се Мартин. Забележката му накара Джак да се поуспокои.

— През времето, когато бях в Ленгли, съм виждал доста странни неща, но това наистина надминава всичко останало.

— Какво знаем за китайците? — попита Мъри, очаквайки отговорът да бъде: „Общо взето, нищо“, защото ФБР нямаше някакви особени успехи в усилията си да проникне в китайските разузнавателни операции в Америка, и си представяше, че ЦРУ имаше същия проблем поради подобна причина. Тази правителствена служба не гъмжеше от американци с китайски произход. Но вместо това той видя, че президентът Райън моментално застана нащрек и не каза нищо. Мъри беше разпитвал хиляди хора през кариерата си и се беше научил малко или повече да чете мислите на другите. Той веднага забеляза реакцията на Райън и се озадачи.

— Не знаем достатъчно, Дан — отвърна с известно закъснение Райън.

Мислите му още бяха заети със съобщението. Пат Мартин беше прав: тази работа беше прекалено щура, за да е истина, но и прекалено идиотска, за да е лъжа. Трябваше да се посъветва със семейство Фоли по въпроса и вероятно беше време да извика професор Уийвър от университета „Браун“, ако, разбира се, Ед и Мери Пат не изпаднеха в истерия за това, че щеше да се наложи да го посветят в тайната за „Зорге“ и в тази сензационна новина на ФБР.

В момента Фехтовачът не беше съвсем сигурен дали ще постъпят правилно, но беше уверен, че трябва да направи нещо, и то колкото може по-бързо. Отношенията на Америка с Китай току-що се бяха влошили неимоверно много, а сега той разполагаше с информация, че китайците са предприели директна атака и срещу руското правителство. Райън погледна гостите си.

— Благодаря ви за това, момчета. Ако имате да ми кажете още нещо, направете го колкото може по- бързо. Трябва да помисля по въпроса.

— Да, Джак, така е. Казах на Рейли да им оказва всякакво съдействие и да ни докладва. Те, разбира се, знаят, че той го прави. Значи твоят приятел Головко иска и ти да знаеш. Как ще се справиш с това, сам трябва да решиш.

— Да, ще трябва да проведа някой и друг телефонен разговор — каза Джак, като успя да се усмихне. Лошото беше, че нямаше време да обсъди нещата с хората си, както би следвало. Те не бяха за телефон. Когато се обсъждат подобни въпроси, човек иска да вижда лицето на събеседника си и да надникне в мислите му. Това се отнасяше както за Ед Фоли, така и за съпругата му. Надяваше се, че Джордж Уийвър наистина е толкова умен, колкото го смятаха. Сега Райън имаше повече нужда от врачка.