В Пекин денят започна по-рано от обикновено. Фан Ган слезе от служебната си кола и бързо изкачи стълбите пред входа на учреждението си. Мина покрай пазача, който винаги държеше за него вратата отворена, но този път не благодари с кимване на глава на човека от народа. Фан отиде при асансьора и се качи с него до етажа си. Вратата на кабинета му беше на няколко крачки по-нататък. Беше здрав и доста енергичен мъж за възрастта си. Подчинените му скочиха на крака, когато той влезе — един час по-рано от обикновено, казаха си те.
— Мин! — провикна се той, отивайки към кабинета си.
— Да, другарю министър — каза тя и влезе през все още отворената врата.
— От кои западни вестници си вадила материали днес?
— Един момент. — Тя излезе и се върна с куп страници в ръка. — От лондонските „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Обзървър“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“, „Маями Хералд“ и „Бостън Глоуб“. Вестниците от западните щати още ги няма в Интернет. — Не беше включила италиански и други европейски вестници, защото не знаеше достатъчно добре тези езици, а и Фан се интересуваше само от мнението на английски говорещите чужди дяволи. Тя му подаде преводите. Той не благодари предварително и на нея, което беше необичайно за него. Министърът явно беше ядосан за нещо.
— Кое време е сега във Вашингтон? — попита той.
— Двадесет и един часът, другарю министър.
— Значи гледат телевизия и се готвят да си лягат.
— Да, другарю министър.
— Обаче статиите на техните вестници вероятно са вече готови, нали?
— Разписанието, по което работят, е такова, другарю министър. Повечето от материалите им са готови до края на работния ден. Като изключим сензационните и неочакваните новини, останалите обикновено са напълно готови, преди журналистите да си тръгнат за вечеря.
Фан я погледна. Мин беше умна девойка. Беше научил от нея нещо, за което преди не се беше замислял. Даде й знак да се върне на работното си място.
Американската делегация тъкмо се качваше в самолета. Тя беше изпратена от един дребен служител от консулския отдел на китайското външно министерство, който процеди през зъби няколко сухи любезности, на които американците не обърнаха никакво внимание. След това те се качиха в самолета, той веднага включи моторите и се приготви за излитане.
— Каква е оценката ти за тази авантюра, Клиф? — попита Марк Грант.
— Как ти се струва думата „катастрофа“? — запита на свой ред той.
— Толкова ли е зле?
Помощник-държавният секретар по политическите въпроси мрачно кимна. Е, в края на краищата вината не беше негова. Този глупав италиански свещеник сам се беше изправил пред куршумите, а вдовицата на другия пастор беше решила да се моли на публично място, знаейки много добре, че властите няма да се съгласят. И, разбира се, и в двата случая Си Ен Ен трябваше да бъде на мястото на събитието, за да разбуни духовете у дома… Как можеше един дипломат да успокои топката, след като имаше хора, които влошаваха нещата, вместо да ги подобрят?
— Толкова, Марк. Няма да можем да сключим свястна търговска спогодба с Китай, ако тази бъркотия продължава.
— Просто трябва да променят малко политиката си и всичко ще се оправи — подхвърли Грант.
— Говориш като президента.
— Клиф, ако искаш да станеш член на някой клуб, трябва да се съобразяваш с неговите правила. Толкова ли е трудно за разбиране?
— Не можеш да се отнасяш към една велика държава като към някой зъболекар, който иска да стане член на местния клуб, но никой не го харесва.
— Каква е принципната разлика?
— Да не би да си мислиш, че външната политика на Съединените щати трябва да се ръководи само от принципи? — попита Рътлидж, който беше толкова раздразнен, че каза нещо, което не трябваше.
— Клиф, президентът, а и държавният секретар мислят, че трябва.
— Да, обаче ако искаме да имаме търговско споразумение с Китай, трябва да се съобразяваме и с тяхната гледна точка.
— Знаеш ли, Клиф, ако ти беше в Държавния департамент през 1938 година, може би Хитлер щеше да избие евреите, без да се вдига такава врява — подхвърли Грант.
Забележката му постигна желания ефект. Рътлидж се извърна и запротестира:
— Чакай малко…
— Това си е било негов вътрешен проблем, нали така, Клиф? Щом като изповядват друга религия, тогава да ги пратим в газовите камери. На кого му пука?
— Слушай какво, Марк…
— Ти слушай. Една страна трябва да държи на някои принципи, защото ако не го прави, тогава какво ще представлява тя? Та ние сме членове на един клуб. Дори до голяма степен ръководим този клуб. А защо, Клиф? Защото хората знаят, че държим на някои принципи. Не сме безгрешни. Ти го знаеш и аз го знам. Те също го знаят. Но те знаят също какво бихме направили и какво не бихме, така че поне в нашата част от света нещата да имат някакъв смисъл. Тъкмо на това се крепи авторитетът ни, Клиф.
— Значи всичките оръжия, с които разполагаме, и цялата ни търговска мощ не влизат в сметката, така ли? — попита дипломатът.
— А как мислиш, че сме придобили всичко това, Клифи? — използва Марк умалителното име на Рътлидж, за да го подразни. — Ние сме това, което сме, защото хора от всички краища на света дойдоха в Америка, за да работят и да осъществят мечтите си. Трудиха се здраво. Дядо ми е дошъл от Русия, защото не е искал да го мачка царят, и е работил, дал е на децата си образование, а те са образовали своите деца и сега аз съм доста богат, но не съм забравил какво ми каза дядо, когато бях малък. Каза ми, че това е най- доброто място в света за един евреин. А защо, Клиф? Защото покойните бели европейци, които скъсаха с Англия и написаха Конституцията, имаха някои добри виждания и през повечето време държаха на тях. Ние сме такива хора, Клиф. Това означава, че трябва да продължим да бъдем такива, каквито сме, да държим на някои неща и светът да го знае.
— Но имаме и много недостатъци — запротестира Рътлидж.
— Разбира се, че имаме! Не трябва да бъдем изрядни, за да сме най-добрите, но непрекъснато се усъвършенстваме. Когато бил в колежа, баща ми ходил в Мисисипи и на два пъти го ритнали в задника, но знаеш, че тези неща отминаха. А сега дори имаме негър за вицепрезидент. Доколкото чувам, той е доста добър и някой ден може да направи и следващата стъпка. Клиф, как можеш да представляваш Америка пред другите страни, когато не разбираш това!
„Дипломацията е бизнес“, искаше да отговори Рътлидж, „а аз знам как се прави той.“ Но защо да си прави труда да обяснява такива неща на този чифут от Чикаго? Вместо това той спусна облегалката на седалката и се престори, че му се спи.
Грант разбра намека и стана да се разходи по коридора. Сержантите от ВВС, които изпълняваха ролята на стюарди, поднесоха кафе, което беше доста прилично. Озова се в дъното на самолета при репортерите. Изпита чувството, че се намира на вражеска територия, но след като помисли, реши, че е по-добре тук, отколкото при онзи скапан дипломат.
Когато слънцето изгря над Пекин, в Сибир също се беше зазорило, и то дори по-рано.
— Виждам, че инженерите ни са добри — каза Бондаренко, наблюдавайки как булдозерите проправят широк сто метра път през девствените гори от борове и ели. Този път трябваше да стига както до златното находище, така и до петролните полета. А той не беше единственият. Други групи прокарваха още два допълнителни пътя. Над една трета от инженерите в руската армия бяха ангажирани в тези проекти, а това бяха много хора. Тук беше и повече от половината боядисана в маслиненозелено тежка техника на руската армия.
— Това е Проектът на героите — каза полковник Алиев и беше прав.
