Този път пръв беше един старши офицер от службата за охрана, който беше началник на нощната смяна. Андреа Прайс О’Дей все още беше у дома си в Мериленд, вероятно вече облечена и готова да тръгне — в какви идиотски часове ставаха тези хора заради него, каза си Джак — за едночасовия път с кола до Вашингтон. А ако имаше късмет, кога щеше да се прибере вечерта? Това зависеше от неговото разписание за деня, а той не можеше да си спомни веднага какво му предстоеше.
— Ще пийнете ли едно кафе, шефе? — попита един от по-младите агенти.
— Няма да откажа, Чарли. — Райън го последва, прозявайки се. Той влезе в дежурната стаичка на охраната на етажа, която всъщност не беше по-голяма от килер. В нея имаше телевизор и кана с кафе, вероятно донесена от кухнята, както и някои дребни неща за хапване, които помагаха на хората да изкарат нощта.
— Кога застъпи на дежурство? — попита президентът.
— В единайсет часа, сър — отвърна Чарли Малоун.
— Доста тягостна работа, нали?
— Можеше и да е по-лошо. Тук поне не давам нощен наряд като в Омаха.
— Да — съгласи се Джо Хилтън, друг агент от нощната смяна.
— Обзалагам се, че си играл футбол — каза Джак.
Хилтън кимна.
— Бях ляв полузащитник в отбора на държавния университет във Флорида, сър, но не бях толкова добър, че да вляза в професионалната лига.
„Той е едва на 22 години и е само мускули“, помисли си Джак. Младият специален агент Хилтън пращеше от здраве и сила.
— По-добре е да се играе бейзбол. Поучаваш добра заплата, работиш петнайсет години, може би малко повече, и се пенсионираш в добро здраве.
— Да, може би ще направя сина си добър играч — каза Хилтън.
— Той на колко стана? — попита Райън, спомняйки си смътно, че Хилтън скоро беше станал баща. Жена му като че ли работеше в Министерството на правосъдието.
— На три месеца. По цяла нощ спи, господин президент. Благодаря ви, че ме попитахте.
„Бих искал да ми викат Джак. Не съм господ.“ Но това беше все едно някога, когато беше лейтенант Джон П. Райън от ВМС, да нарече командващия го генерал Боби.
— Случи ли се нещо интересно през нощта?
— По Си Ен Ен предадоха отпътуването на нашите дипломати от Пекин, но само показаха как излита самолетът.
— Мисля, че са изпратили телевизионните камери, надявайки се той да гръмне, за да го заснемат — каза Райън, отпивайки от кафето.
Тези млади тайни агенти от службата за охрана вероятно се чувстват малко неловко, когато „босът“, както го наричаха в службата за охрана, разговаря с тях като с най-обикновени хора. Ако е така, майната им, помисли си Джак. Нямаше намерение да се държи като Луи XIV, за да им достави удоволствие. Освен това не беше красавец като например Леонардо ди Каприо, който обаче, според дъщеря му Сали, прилича на котешко дупе.
Точно тогава пристигна един куриер със сутрешната сводка на „Ранно пиле“. Джак си взе един екземпляр и кафето и се върна, за да я прочете. В няколко статии се изказваше съжаление по повод отзоваването на търговската делегация, което може би се дължеше на стаения либерализъм на медиите, поради който те не бяха, не са и вероятно никога нямаше да приемат изцяло един държавник аматьор в Белия дом. Райън знаеше, че помежду си го наричаха и с други имена, някои от които не бяха много любезни, но средният американец, както го уверяваше веднъж седмично Арни ван Дам, все още много го харесваше. Рейтингът му продължаваше да е висок и причината за това, изглежда, беше, че Джак се възприемаше като обикновен човек, извадил късмет. Ако това можеше да се нарече така, помисли си президентът, едва сдържайки се да не изскърца със зъби. Той пак зачете новинарските статии, отправяйки се към трапезарията. Видя, че хората там се бяха разбързали, без съмнение уведомени от охраната, че Фехтовачът е станал и трябва да бъде нахранен — още един пример, че с него се отнасят като към крал. Но той беше гладен, храната си беше храна и затова влезе, взе си от бюфета каквото искаше, включи телевизора, за да разбере какво става по света, и се нахвърли върху яйцата по бенедиктински. Трябваше да ги изгълта бързо, преди Кети да се появи и да му се скара, че холестеролът му ще се повиши. Навсякъде около него в радиус около 60 километра правителствените служители се събуждаха. Обличаха се, качваха се в колите и тръгваха за работа като него, но не при такива удобства.
— Добро утро, татко — поздрави, влизайки Сали, отиде при телевизора и превключи на Ем Ти Ви, без да го попита. Беше изминало доста време от онзи слънчев следобед в Лондон, когато бяха стреляли по него, спомни си Джак. Тогава той беше за нея „татенце“.
В Пекин компютърът на бюрото на Мин се включи на автоматичен режим за точно определения брой минути. Запаметяващото устройство отново заработи и компютърът започна да изпълнява ежедневната си задача. Без да светва екрана, машината прегледа последните вътрешни файлове, събра ги, след това активира вътрешния модем и ги изстреля в Мрежата. Целият процес продължи около 17 секунди, след което компютърът отново задряма. Данните преминаха по кабелите на телефонната мрежа в Пекин, докато стигнаха до конкретния сървър, за който бяха предназначени и който всъщност се намираше в Уискънсин. Там те изчакаха сигнала, след което бяха изтрити от паметта на сървъра и скоро след това отписани, елиминирайки по този начин всякакви следи за съществуването си.
Когато Вашингтон се събуждаше, в Пекин лягаха да спят, а Москва беше с няколко часа по-назад. Земята продължаваше да се върти, без да се интересува какво става през този безкраен денонощен цикъл.
— Е? — попита подчинения си генерал Дигс.
— Мисля, че кавалерийският ескадрон е в доста добра форма, сър — каза полковник Гуисти.
Като Дигс и Анжело Гуисти беше професионален кавалерист. Неговата задача като командир на първи бронетанков кавалерийски ескадрон (всъщност това беше батальон, но в кавалерията си имаха свои наименования), беше да върви пред главните сили на дивизията, да открива противника и да разучи терена, тъй като беше окото на „Старите брони“. Но той имаше достатъчно самостоятелна бойна мощ, за да се грижи сам за себе си. Гуисти беше участвал във войната в Персийския залив и знаеше какво представлява истинско сражение. Той беше наясно със задачата си и се стараеше неговите войници да бъдат толкова добре обучени, колкото условията в Германия позволяваха. Всъщност предпочиташе тренировките в симулаторите пред претъпкания с хора полигон на центъра за бойно обучение, чиято площ беше само 75 квадратни километра. Вярно е, че при симулаторите не беше същото като да изкараш танковете си на полето, но поне нямаше ограничение за времето и пространството, а в симулативната система можеш да се сражаваш с цял вражески батальон и дори с бригада, ако искаш да поизпотиш хората си. Като се изключи чувството, че се носиш с твоя „Абрамс“ по вълни (от това на някои танкисти им се повръщаше), симулаторите като цяло предоставяха по-добри условия за тренировки от което и да било друго място, с изключение на тренировъчния център във Форт Ъруин в калифорнийската пустиня или този, който армията беше изградила за израелците в пустинята Негев.
Дигс не разбра какво точно има предвид по-младият офицер и просто наблюдаваше как неговата част се придвижва доста умело. Те участваха в съвместни маневри с германски части, а германците както винаги бяха добри във военните дела. Но днес те не се справяха толкова успешно, колкото кавалеристите на първа механизирана бронетанкова дивизия, които надиграха своите европейски домакини, а след това (за изненада и разочарование на командващия ги германски бригаден генерал) успяха да им направят засада. Това им костваше половин батальон от техните „Лео“, както американците наричаха главните си бойни танкове „Леопард-2“. Тази вечер Дигс щеше да вечеря с бригадния генерал. Дори германците не можеха да се сравняват в нощния бой с американците, което беше странно, защото, общо взето, екипировката им беше еднаква, а и войниците им бяха добре обучени. Но германската армия в по-голямата си част все още се състоеше от срочнослужещи, които нямаха зад гърба си толкова служба, колкото американците.
В по-широк план кавалерийската част беше основният елемент на команднощабното учение, в което
