баща беше божие наказание да има малки дъщери. Той се зачете в предварителните бележки, оставени му за пресконференцията. В тях бяха включени вероятните въпроси, както и най-добрите отговори, които би могъл да даде. Тази практика му се виждаше малко нечестна, но в чужбина някои правителствени ръководители искаха въпросите да им се дават предварително, за да могат да обмислят по-добре отговорите си. Теоретично погледнато, тази идея не е лоша, помисли си Джак, но американските медии щяха да скочат срещу нея като бесни кучета.

— Готово — каза госпожа Абът, след като приключи с прическата му.

Райън стана, погледна се в огледалото и както обикновено направи кисела физиономия.

— Благодаря ти, Мери — успя да каже той.

— Винаги сте добре дошъл, господин президент.

Излезе навън и пресече коридора от стаята на Рузвелт към Овалния кабинет, където телевизионните екипи вече го чакаха. Репортерите станаха на крака, когато влезе, като децата в пансиона „Св. Матюс“, когато свещеникът влизаше в клас. Но в трети клас задаваха по-лесни въпроси.

Джак седна във въртящия се, люлеещ се стол. Кенеди беше имал такъв и Арни беше решил, че идеята не е лоша и за Джак. Несъзнателното поклащане на човек в такъв стол му придаваше по-самоуверен вид. Имиджмейкърите знаеха това, но Джак не го знаеше и ако го научеше, сигурно щеше да изхвърли стола през прозореца. Арни обаче беше наясно с въпроса и убеди Джак, че изглежда добре в стола, като накара Кети Райън да се съгласи с него. Както и да е.

Фехтовачът седна и се отпусна в удобния стол. Това беше другата причина, поради която Арни го беше доставил, а и истинската, поради която Райън се беше съгласил. Столът наистина беше удобен.

— Готови ли сме? — попита Джак.

Когато президентът зададеше този въпрос, това обикновено означаваше: „Хайде да започваме това проклето шоу!“ Но за Райън си беше просто въпрос.

Сред присъстващите беше Кристин Матюс от Ен Би Си. Имаше също репортери от Ей Би Си и „Фокс“, както и един журналист от „Чикаго трибюн“. Райън беше започнал да предпочита тези пресконференции в малко по-интимен кръг и медиите не възразяваха, защото участието на репортерите там ставаше по жребий, което беше справедливо и всеки можеше да има достъп. Другата причина, поради която Райън ги предпочиташе, беше, че вероятността репортерът да е по-агресивен беше по-малка в Овалния кабинет, отколкото в атмосферата, която се създаваше в залата за пресконференции, където репортерите се превръщаха в тълпа и възприемаха манталитета на такава.

— Господин президент — започна Кристин Матюс, — вие отзовахте както търговската делегация, така и посланика ни в Пекин. Защо беше необходимо това?

Райън се заклати леко в стола.

— Кристин, всички видяхме събитията в Пекин, които привлякоха вниманието на целия свят — убийството на кардинала и на проповедника, последвани от грубото, меко казано, отношение към вдовицата на проповедника и някои хора от неговото паство. — Той отново се спря на акцентите, които беше направил на предишната пресконференция, и особено наблегна на безразличието, проявено от китайското правителството към случилото се. — Може само да се заключи, че китайското правителство не се интересува. Ние обаче не сме безразлични. Не са безразлични и американският народ, и това правителство също. Не може да се отнема човешки живот с такова пренебрежение, все едно да смачкаш някакво насекомо. Отговорът, който получихме, не ни задоволява и затова извиках нашия посланик за консултации.

— А търговските преговори, господин президент? — обади се представителят на „Чикаго трибюн“.

— Трудно е за страна като САЩ да прави бизнес с държава, която не признава човешките права. Сами видяхте какво мислят нашите граждани по въпроса. Според мен те са възмутени от тези убийства, както и аз, а предполагам и вие сте на това мнение.

— Значи няма да препоръчате на Конгреса да нормализира търговските ни отношения с Китай?

Райън поклати глава.

— Не, няма да препоръчам, а и ако го сторя, Конгресът с право ще го отхвърли.

— И в какъв момент бихте променил позицията си по този въпрос?

— Тогава, когато Китай влезе в обществото на цивилизованите страни и признае правата на своите граждани, както е във всички други велики държави.

— Значи за вас днес Китай не е цивилизована страна?

Райън се почувства така, сякаш го бяха ударили през лицето със студена, мокра риба, но се усмихна и продължи:

— Убийството на дипломати не е цивилизован акт.

— А какво ще си помислят китайците за това? — попита репортерът от „Фокс“.

— Не мога да чета мислите им. Призовавам ги да се променят или поне да се съобразяват с чувствата и убежденията на останалия свят и да преосмислят в такава светлина своите достойни за съжаление действия.

— А какво ще стане с търговските въпроси? — попита репортерът от Ей Би Си.

— Ако Китай иска да нормализира търговските си отношения със САЩ, трябва да отвори пазарите си за нас. Както знаете, ние сме приели закон за търговската реформа. Той ни позволява да възприемаме такава търговска политика, каквато другите страни водят спрямо нас, така че каквато и тактика да приложат спрямо нас, ние ще им отвърнем със същата по отношение на търговията ни с тях. Утре ще наредя на Държавния департамент и на Министерството на търговията да сформират работна група за прилагане на закона за търговската реформа спрямо КНР — съобщи президентът новината на деня, която беше истинска бомба.