— Затова се запънаха толкова яко на търговските преговори. Знаели са какво ги чака и са искали да сключат изгодно споразумение, за да се измъкнат от затруднението. Но не си изиграха картите много умно. По дяволите, ако имаш проблем като техния, ще трябва да се научиш малко по малко и да пълзиш.
— И аз така си помислих. Защо смяташ, че не го направиха?
— Те са горди, Джордж. Ама много горди. Приличат на някое богато семейство, което е загубило парите си, но не и положението си в обществото. Опитват се да компенсират едното с другото, обаче не се получава. Рано или късно хората откриват, че не си плащаш сметките и тогава целият свят се нахвърля срещу теб. Можеш да поотложиш за малко нещата, но то има смисъл само ако очакваш да ти дойдат пари отнякъде, а ако това не стане, корабът потъва. — Грант прехвърли замислен няколко страници. — Проблемът е, че държавите се управляват от политици, които не разбират нищо от пари и си мислят, че винаги могат да се измъкнат, каквото и да им се случи. Така са свикнали да налагат волята си, че изобщо не им минава през ум вероятността да стане тъкмо обратното. — Едно от нещата, които Грант беше научил от работата си във Вашингтон, беше, че политиката е толкова илюзорно нещо, колкото и филмовият бизнес, което може би обяснява взаимния афинитет на тези две страни. Но дори и в Холивуд трябва да си плащаш сметките и да работиш на печалба. Политиците винаги имат възможност да пуснат в обръщение облигации, за да си оправят сметките, или пък да печатат пари. Никой не очаква от едно правителство да покаже, че е излязло на печалба, а техният съвет на директорите са избирателите — хората, които политиците всъщност ръководят, защото така е редно. Всичко това е твърде налудничаво, но такава е политическата игра.
„Вероятно така са разсъждавали и ръководителите на КНР“, каза си Грант. Но рано или късно реалността надига грозната си глава и когато това стане, цялото време, прахосано, за да се отлага моментът, всъщност те захапва за задника. Това е времето, когато целият свят ти казва: хванах ли те? Тогава няма къде да ходиш. В случая хващането ще означава рухване на китайската икономика и това може да стане буквално за една нощ.
— Джордж, мисля, че Държавният департамент и ЦРУ трябва да видят този доклад, а също и президентът.
— Господи! — Президентът седеше в Овалния кабинет, пушеше една „Вирджиния слимс“ на Елън Съмтър и гледаше телевизия. Този път бе включил канала на кабелната телевизия СИ-СПАН. Конгресмени от Камарата на представителите на САЩ говореха за Китай. Съдържанието на речите не беше много ласкателно, а тонът — решително гневен. Всички се обявяваха в полза на резолюция, осъждаща КНР. По втори канал на СИ-СПАН можеха да се чуят почти същите критики и в Сената. Въпреки че тонът беше с една степен по-мек, за съдържанието на речите не можеше да се каже същото. Профсъюзите се обединиха с църквите, либералите с консерваторите и дори защитниците на свободната търговия — с протекционистите.
Като за капак Си Ен Ен и другите телевизионни компании показаха улични демонстрации, от които се виждаше, че кампанията на Тайван „Ние сме добрите момчета“ набира скорост. Някой (никой още не знаеше кой) дори беше отпечатал етикети с червеното китайско знаме, на което беше написано: „Ние убиваме бебета и свещеници.“ Те бяха залепени върху стоки, внасяни от Китай, а протестиращите цитираха имената на американски фирми, които въртяха търговия с китайските комунисти, с цел да ги бойкотират.
Райън извърна глава.
— Говори, Арни.
— Тази работа изглежда сериозна, Джак — каза Ван Дам.
— И сам го виждам, Арни. Колко сериозна?
— Достатъчно, за да ме накара, ако бях на мястото на тези компании, да започна да си продавам акциите. Това ще им се отрази зле. А и протестното движение може да доведе до други последици…
— Какви?
— Мисля, че работата няма да се размине скоро. Следващия път ще видим плакати със сцени от убийството на двамата духовници. Такива неща не се забравят лесно. Ако китайците продават тук стоки, които бихме могли да купим другаде, много американци ще се насочат натам.
Картината на Си Ен Ен се смени с пряко предаване на демонстрация пред посолството на КНР във Вашингтон. На плакатите можеха да се видят думи като УБИЙЦИ, ПРЕСТЪПНИЦИ и ВАРВАРИ!
— Питам се дали Тайван няма пръст в организирането на всичко това…
— Вероятно не. — „Поне не засега“, помисли си Ван Дам. — Ако бях на тяхно място, нямаше да имам нещо против, но не би имало нужда да играят подобна игра. Те сигурно ще положат още усилия да се разграничат от континентален Китай, а това е горе-долу същото. Щях да се погрижа телевизионните компании да пускат повече материали за Република Китай, за това колко са разтревожени хората там от гафа на Пекин, как не искат името на техния остров да се свързва със случая — каза началникът на кабинета. — Също и неща от сорта „Да, ние сме китайци, но вярваме в правата на човека и свободата на вероизповеданието“ и други подобни. Този ход е по-хитър. Тук, във Вашингтон, те имат някои добри съветници от пресата. Мисля дори, че познавам някои от тях и ако ми плащаха като на тях, щях да ги посъветвам точно това.
В този момент телефонът иззвъня. Беше директната линия на Райън, която обикновено прескача секретарките. Джак вдигна слушалката.
— Да?
— Джак, обажда се Джордж от отсрещната страна на улицата. Можеш ли да ми отделиш една минута? Искам да ти покажа нещо, приятелю.
— Разбира се, заповядай. — Джак затвори телефона и се обърна към Арни.
— Министърът на финансите — обясни той. — Казва, че е важно. — Президентът замълча за момент. — Арни?
— Да?
— Какво място имам за маневриране по въпроса?
— С китайците ли? — попита Арни и президентът кимна. — Не е кой знае колко голямо, Джак. Понякога народът сам решава каква да бъде политиката ни. Този път той ще каже каква да е тя, гласувайки с чековата си книжка. Скоро вероятно ще чуем, че някои компании прекратяват търговските си договори с КНР. Китайците вече открито отхвърлиха поръчката за „Боинг“, което не беше много умно от тяхна страна. Сега хората навън ще поискат да им го върнем. Понякога настъпват времена, когато средният американец се озъбва и показва на света среден пръст. Когато това се случи, работата ти е главно да го следваш, а не да го ръководиш — заключи началникът на кабинета. Неговото кодово име в службата за охрана беше Дърводелецът. Току-що беше сковал една кутия, от която президентът не трябваше да излиза.
Джак кимна и загаси цигарата. Може и да беше най-могъщият човек на света, но властта му произтичаше от народа и тъй като той му я беше дал, понякога народът сам я упражняваше.
Малцина можеха просто да отворят вратата на Овалния кабинет и да влязат, но Джордж Уинстън беше един от тях, главно защото службата за охрана му беше подчинена. С него беше и Марк Грант, който изглеждаше така, сякаш е бил преследван с километри от дузина въоръжени и ядосани морски пехотинци.
— Здравей, Джак.
— Здрасти, Джордж. Марк, изглеждаш ужасно — каза Райън. — Сигурно току-що си слязъл от самолета?
— Тук Вашингтон ли е или Шанхай? — пошегува се изнемогващият от умора Грант.
— Минахме през тунела. Господи, видяхте ли демонстрантите навън? Мисля, че искат да наредиш ядрено нападение срещу Пекин — подхвърли министърът на финансите.
В отговор президентът само им посочи към включените телевизори.
— Но защо са дошли да протестират тук? Аз съм на тяхна страна, поне мисля, че съм. Както и да е. Какво ви води насам?
— Виж това. — Уинстън даде знак на Грант.
— Господин президент, това са валутните сметки на КНР в момента. Следим текущите валутни транзакции по целия свят, за да имаме точна представа какво е състоянието на долара. А това означава, че сме доста добре осведомени къде се намира твърдата валута по света.
— Добре. — Райън имаше известна представа за това. То не го притесняваше много, тъй като доларът
