— И те имат икономически експерти, но не са толкова добри като нашите — каза Грант. — Нищо чудно. Експертите в тази област работят за „Уолстрийт“ или се занимават с научна дейност. В бизнесфакултета към Харвардския университет можеш да изкараш повече пари, отколкото на правителствен пост.
— Талантите отиват там, където са парите — съгласи се Джак.
Младши партньори в средно големи адвокатски фирми печелеха повече от президента, което понякога обясняваше защо беше избрал дадени хора в екипа си. Да се служи на обществото беше един вид саможертва. Поне неговият случай беше такъв. Райън беше показал, че може да печели пари в търговията, но да служи на родината го беше научил баща му още в Куантико, много преди да бъде подмамен да постъпи в ЦРУ, а по-късно да бъде прикоткан в Овалния кабинет. А веднъж дошъл тук, не можеш да избягаш от тези неща. Не и ако държиш на мъжкото си достойнство. Това винаги беше капан. Робърт Едуард Лий беше нарекъл дълга най-сюблимната дума, а той е разбирал тези неща, помисли си Райън. Лий се беше хванал в капана да се бие за нещо, което в най-добрия случай можеше да се нарече кауза пердута, поради чувството си за дълг към родния си край. Тъкмо затова, въпреки качествата му като човек и войник, много хора щяха да проклинат винаги името му. „А при тебе, Джак“, запита се той, „докъде се простират способностите и дългът, чувството ти за добро и зло? Какво се очаква от теб да направиш сега?“ Предполагаше се, че му е ясно. Хората зад оградата на Белия дом през цялото време очакваха от него да знае как е правилно да постъпи за страната, за света, за всеки трудещ се мъж, жена или невинно дете. „Да, каза си президентът, разбира се. Когато идваш всеки ден тук, си помазан от богинята на мъдростта и музата шепти в ухото ти, а може би нощем Вашингтон и Линкълн шептят в сънищата ти.“ Понякога сутрин се затрудняваше да си подбере вратовръзката, особено ако Кети я нямаше наблизо, за да се посъветва. Но се предполагаше, че знае какво да прави с данъците, отбраната и социалното осигуряване. Защо? Защото работата му беше да знае тези неща. Защото живееше в сградата на „Пенсилвания авеню“ номер 1 600 и проклетата служба за охрана бдеше над него, където и да отидеше. Във военното училище в Куантико по-висшите офицери предупреждаваха новопроизведените лейтенанти колко самотен се чувства командирът. Разликата между онзи вид командване и това тук беше като между фойерверка и атомното оръжие. В миналото при подобни ситуации се беше стигало до войни. Разбира се, сега това не можеше да стане, но веднъж се случи. Тази мисъл му подейства отрезвяващо. Райън дръпна за последен път от петата си цигара за деня и я смачка в кафявия стъклен пепелник, който криеше в чекмеджето на бюрото си.
— Благодаря, че ме запознахте с тези данни. Поговорете по въпроса с Държавния департамент и ЦРУ — нареди им отново той. — Искам оценъчен доклад, и то колкото може по-скоро.
— Добре — каза Джордж Уинстън, стана и тръгна обратно към тунела, за да премине на отсрещната страна на улицата.
— Господин Грант — подхвърли Джак след тях, — идете да поспите, изглеждате ужасно.
— При тази работа разрешено ли ми е да спя? — попита Телескопът.
— Разбира се, както и на мен — каза с тъжна усмивка президентът. Когато си отидоха, погледна към Арни: — Слушам те.
— Поговори с Адлер и го накарай да поприказва с Хитч и Рътлидж. Ти също трябва да се срещнеш с тях — посъветва го Арни.
Райън кимна.
— Добре, кажи на Скот какво ми трябва и че ми е нужно бързо.
— Добра новина — каза й професор Норт, когато се върна в стаята.
Андреа Прайс О’Дей беше в Балтимор, в болницата на института „Джон Хопкинс“ за преглед при д-р Мадж Норт, професор по акушерство и гинекология.
— Наистина ли?
— Да — увери я с усмивка д-р Норт, — бременна сте.
Инспектор Патрик О’Дей скочи на крака, сграбчи жена си и бурно я целуна.
— О — каза почти на себе си Андреа, — мислех, че съм твърде стара.
— Рекордът е доста над петдесетте, а вие сте още далеч от тях — отвърна д-р Норт и се усмихна. За първи път в професионалната си кариера съобщаваше подобна новина на двама души, които носеха пистолети.
— Някакви проблеми? — пропита Пат.
— Андреа, това ще ви е за първи път. Прехвърлили сте четирийсет и това ви е първата бременност, нали?
— Да. — Тя знаеше какво ще последва, но не посмя да го каже.
— Това означава, че вероятността за синдром на Даун е увеличена. Може да се установи с анализ от плацентата. Препоръчвам ви да го направите по-скоро.
— Колко скоро?
— Мога да го направя и днес, ако искате.
— А ако тестът е…?
— Позитивен? Е, тогава трябва да решите дали искате да родите дете с такъв недъг. Някои хора го правят, други не. Вие трябва да решите, а не аз — каза им Мадж Норт. През професионалната си кариера тя беше правила аборти, но като повечето акушери предпочиташе да изражда деца.
— Синдромът на Даун… как… искам да кажа… — Андреа стисна ръката на съпруга си.
— Шансовете са много повече във ваша полза, от порядъка на сто към едно, но това са предположения. Преди да се безпокоите за тези неща, по-добре е да разберете дали изобщо имате основания.
— Сега ли? — попита Пат.
Доктор Норт се изправи.
— Да, в момента съм свободна.
— Защо не се поразходиш малко, Пат? — предложи специален агент Прайс О’Дей на съпруга си. Тя успя да запази самообладание, което не изненада съпруга й.
— Добре, скъпа. — Целуна я и излезе.
Този момент не беше най-добрият за професионалния агент от ФБР. Жена му беше бременна, но сега се питаше дали това е добре или не. Ако не е, тогава какво? Той беше ирландски католик и неговата църква забраняваше абортите както убийствата. Самият той разследваше убийства и дори веднъж беше свидетел на едно. Десет минути по-късно беше убил двамата терористи, които го бяха извършили. Този спомен се връщаше, когато сънуваше кошмари, въпреки героизма, който беше проявил, и похвалите, които получи.
Но сега го беше страх. Андреа беше добра мащеха за малката му Меган, а двамата не желаеха нищо повече на този свят от тази новина, ако наистина тя се окажеше добра. Вероятно щеше да бъде необходим един час и той беше наясно, че не може да го прекара в чакалнята пред лекарския кабинет, пълна с бременни жени, които четяха стари списания и вестници. Но къде да отиде? С кого да се срещне?
Добре. Изправи се и излезе. Реши да отиде в сградата на Момений16. Няма да е трудно да го намери. Не беше.
Издаде го Рой Олтман. Грамадният бивш парашутист, който командваше охраната на Хирурга, не обичаше да стои на едно място като цвете в саксия, а обикаляше насам-натам като лъв в клетка. Винаги проверяваше, оглеждаше с опитно око на професионалист за нещо необичайно. Забеляза О’Дей при асансьора във фоайето и му махна.
— Здравей, Пат. Какво става?
Тук нямаше никакво място за съперничество между ФБР и Сикрет сървис. О’Дей беше спасил живота на Пясъчната кофичка и беше отмъстил за смъртта на трима колеги на Олтман, между които беше и неговият стар приятел Дон Ръсел, който загина като мъж с пистолет в ръка, изправен срещу тримата убийци. О’Дей беше довършил работата на Дон.
— Жена ми е тук на преглед — отвърна инспекторът от ФБР.
— Нещо сериозно ли? — попита Олтман.
— Не. Рутинен преглед — отвърна Пат и Олтман усети, че го лъже, но това не беше важно.
— Тя тук ли е? — попита инспектор О’Дей. — Помислих, че докато чакам, мога да й се обадя.
— В кабинета е — отвърна Олтман и му посочи с ръка. — Направо по коридора, втората врата
