Рътлидж току-що се беше събудил. Под вратата му беше пъхнат плик, който той взе и отвори. Беше официалното комюнике на Министерството на външните работи с инструкциите му за деня, които не се различаваха много от тези, които беше получил предния ден. Не трябваше да прави никакви отстъпки, а те бяха маслото, което можеше да накара преговорите с КНР да потръгнат. Трябва да им дадеш нещо, ако искаш и ти да получиш. На китайците, изглежда, никога не им идваше наум, че понякога трябва да стане обратното. Рътлидж се отправи към банята, като се питаше дали така е било и при преговорите с германските дипломати през май 1939 година. Би ли могъл някой да предотврати онази война? Вероятно не. Някои държавни ръководители бяха прекалено тъпи, за да схванат какво им казват техните дипломати, или пък просто на някои хора войната им харесваше. Е, дори и дипломацията има предел на възможностите си.
След половин час сервираха закуската. През това време Рътлидж беше успял да се изкъпе и да се избръсне до синьо. Всички от екипа му вече бяха в трапезарията и повечето четяха вестници, за да научат какво става вкъщи. Вече знаеха или поне си мислеха, че знаят какво ще стане тук. Едно голямо нищо. Рътлидж беше съгласен с тази оценка. Обаче и той грешеше.
30.
Правата на човека
— Намери ли адреса? — попита Уайз шофьора. Той беше операторът на екипа. Изпълняваше задълженията и на шофьор, защото беше спокоен и като никой друг се измъкваше от уличните задръствания.
— Да, Бари — отвърна шофьорът. Нещо повече, той го беше вкарал в сателитната навигационна система и компютърът щеше да им каже как да стигнат до там. „Някой ден Херц ще завладее света“, помисли си Уайз и леко се усмихна.
— Изглежда, че ще вали — каза си той.
— Може — съгласи се продуцентът.
— Какво мислиш, че може да е станало с жената, която роди бебето? — попита операторът.
— Сигурно си седи вкъщи с детето. Обзалагам се, че тук не държат майките дълго в болницата — каза Уайз — За съжаление, не знаем адреса й. Няма начин да стигнем до нея и детето, а това не е добре — Знаеха фамилията й — Ян. Имаше я в записа, но малките имена на мъжа и жената не си личаха.
— Да, предполагам, че в телефонния указател има много хора с фамилия Ян.
— Сигурно — съгласи се Уайз. Той не знаеше дали изобщо в Пекин има телефонен указател и дали семейство Ян имат телефон. Освен това никой от екипа не можеше да разчита китайските йероглифи. Тези фактори се изправяха пред тях като каменна стена.
— Остават още две пресечки — обади се шофьорът. — Просто тук трябва да свия вляво и…
Първото нещо, което видяха, беше тълпата униформени полицаи, които стояха там като войници на стража. Всъщност те това и правеха. Паркираха микробуса и слязоха. Онези се втренчиха в тях, сякаш бяха слезли от извънземен кораб. Пийт Никълс беше извадил камерата и това не се хареса на местните ченгета, защото всички знаеха какво беше направил екипът на Си Ен Ен в болницата „Лонфу“ и каква беля беше отворил на Китайската народна република. Затова погледите, които хвърляха на телевизионния екип, бяха изпълнени с ненавист. Уайз и хората му не биха могли да пожелаят нещо по-добро за целта си.
Уайз отиде при едно ченге, което, ако се съдеше по униформата му, беше с най-висок чин.
— Добър ден — поздрави любезно той.
Сержантът само кимна с глава. Лицето му остана абсолютно безизразно, като че ли играеше покер, в който залозите бяха твърде скромни.
— Можете ли да ни помогнете? — попита Уайз.
— Да ви помогна за какво? — попита ченгето на развален английски и веднага се ядоса, че беше дал да се разбере, че говори езика. По-добре щеше да е, ако се беше направил, че не разбира, помисли си той.
— Търсим госпожа Ю, съпругата на преподобния Ю, който живееше тук.
— Няма тук — отвърна сержантът и махна с ръка — Няма тук.
— Тогава ще я почакаме — отвърна му Уайз.
— Господин министър — поздрави го Клиф Рътлидж.
Шен пристигна със закъснение, което изненада американската делегация. С това може би искаше да даде на американците да разберат, че за китайците преговорите не са чак толкова важни, или пък се беше забавил, за да получи нови инструкции от Политбюро, а може и сутринта моторът на колата му да беше отказал да запали. Политбюро би искало тези преговори да дадат някакъв резултат. Възможно беше Шен Танг да се беше опитал да им повлияе малко, като им обясни, че колкото и да е несправедлива американската позиция, ще бъде трудно да бъде променена в този кръг от преговорите и затова с оглед на бъдещето ще е по-добре за момента китайците да се нагодят към нея, а да компенсират загубите при следващия кръг от преговори идната година. Вероятно им беше казал, че заради настояването на американците за честна игра преговорите са се проточили повече откогато и да било.
Така би постъпил Рътлидж, ако беше на неговото място, а той знаеше, че Шен не е глупак. Всъщност беше опитен дипломат и можеше бързо да схване дадена ситуация. Трябва да знае — не, поправи се Рътлидж, — би трябвало да знае, или би могъл да знае, че американската позиция е повлияна от настроенията на общественото мнение у дома, а те са против интересите на КНР, защото китайците се бяха изложили пред обществеността. Така че ако беше успял да убеди останалите от Политбюро да се съгласят с него, той щеше за начало да направи някаква дребна отстъпка, която би показала каква насока ще вземат преговорите този ден, а това щеше да даде възможност на Рътлидж да го накара да направи още няколко до закриването на следобедното заседание. Надяваше се на такъв развой, защото така щеше да успее да постигне без повече перипетии онова, което неговата страна искаше, и щеше да затвърди авторитета си в Министерството на външните работи във Вашингтон. Изпи последната глътка чай в чашата си, облегна се на стола и даде знак на Шен да започне сутрешната дискусия.
— За нас е трудно да разберем американската позиция по този и по други въпроси…
— Ох, ох…
— Америка предпочита да пренебрегва по най-различни начини нашия суверенитет. Първо с въпроса за Тайван…
Рътлидж слушаше в слушалките симултанния превод. Значи Шен не беше успял да убеди Политбюро да се съгласи на по-благоразумна позиция. Това означаваше още един загубен ден за преговорите, а можеше — беше възможно, но засега малко вероятно — те напълно да се провалят. Америка нямаше намерение да направи отстъпки на Китай и щеше да бъде принудена да наложи санкции, а това щеше да бъде пагубно и за двете страни и нямаше по никакъв начин да помогне за укрепване на сигурността в света. По неговия часовник тирадата продължи двадесет и седем минути.
— Министре — започна на свой ред Рътлидж, — на мен също ми е трудно да разбера на какво се дължи вашата несговорчивост… — Той отново изложи досегашната позиция на Съединените щати с един лек нюанс, който се състоеше в предупреждението, че ако КНР не отвори пазарите си за американските търговски стоки, правителството на САЩ ще пристъпи към изпълнение на разпоредбите на Закона за търговската реформа…
Рътлидж видя как лицето на Шен почервеня. Защо? Би трябвало да знае правилата на новата игра. Рътлидж беше повтарял тези неща най-малко петдесет пъти през предишните дни. Е, да, никога не беше използвал израза „предупреждаваме ви“, което на дипломатически език означаваше „Дотук, Чарли, да престанем да се будалкаме“, но и от предишните му изявления това личеше достатъчно ясно, а Шен не беше глупак… Или пък беше? Ами ако Клиф Рътлидж беше изтълкувал напълно погрешно досегашния развой на преговорите?
— Здравейте — каза един женски глас.
Уайз рязко се извърна.
— Здравейте. Познаваме ли се?
— Вие сте се срещал за кратко със съпруга ми. Аз съм Ю Чън — каза жената, а Бари Уайз се изправи.
