Райън имаше пак свободна вечер. Но следващата щеше да бъде различна. Трябваше да произнесе още една проклета реч по въпросите на външната политика. Никой не му казваше защо не можеше да го направи от залата за пресконференции и да приключи с това, а и той не питаше, за да не изглежда (отново) като глупак пред Арни. Речта и темата й нямаше да имат нищо общо с хората, пред които щеше да я произнесе. Не може да няма някакъв по-лесен начин да се каже на света какво мисли той. Този път и Кети трябваше да дойде с него, а тя мразеше още повече тези неща. Те й пречеха да мисли върху проблемите на пациентите си, а тя бдеше над тях като лъв, току-що убил животно за обяд. Кейти често се оплакваше, че тази роля на първа дама й пречи да си гледа работата като хирург. Джак не й вярваше. Повечето жени бяха такива. На Кети просто й трябваше повод, за да се оплаче, а този беше по-подходящ от другите от ежедневието й, като например, че не може от време на време да приготви вечерята сама. Това й липсваше доста повече, отколкото на редица членки на феминисткото движение, които никога не си бяха давали труда да се научат да готвят. Кети в продължение на двадесет години се беше учила на готварско изкуство и когато времето й позволяваше (това се случваше рядко) се промъкваше в огромната кухня на Белия дом, за да обменя идеи и рецепти с главния готвач. В момента обаче се беше сгушила удобно в креслото и четеше картоните на своите пациенти, като отпиваше от време на време по някоя глътка от чашата с вино. Джак гледаше телевизия, но за разнообразие, не под погледа на охраната и прислугата.

Всъщност Райън не гледаше телевизия. Погледът му беше насочен към екрана, но мисълта му беше другаде. През последната година жена му се беше научила да познава това състояние. Беше нещо като сън с отворени очи, докато мозъкът се ровеше в някакъв проблем. Тя самата често го правеше, докато мислеше кой ще да е най-добрият начин за излекуване на даден пациент и същевременно се хранеше в докторското кафене на университета „Джон Хопкинс“. Представяше си картина, подобна на рисуваните филми на Уолт Дисни, симулираше проблема и търсеше начини за неговото преодоляване. Напоследък това ставаше все по-рядко. Благодарение на приложението на лазера в диагностиката, за което тя имаше личен принос, нещата бяха стигнали дотам, че с нея можеше да се справи и автомонтьор. Това беше нещо, за което тя и колегите й избягваха да говорят, защото имаше опасност да изгубят способността си да внушават на пациентите какво трябва да правят и те да го изпълняват.

По някаква причина този номер не минава при президента, помисли си Кети. Вярно е, че през повечето време Конгресът не му се противопоставяше, както се беше случвало с други президенти, но това беше така, защото исканията на Джак обикновено бяха много логични. И все пак имаше изключения, причините за които бяха най-тъпи. „Това може да е добре за страната, но не и за моя район, или…“ Всички забравяха, че когато бяха дошли във Вашингтон, се бяха заклели пред цялата страна, а не пред глупавите си малки райончета. Когато каза това на Арни, той много се смя и й изнесе лекция как ставаха нещата в реалния свят, „сякаш един лекар не знае как стават!“, възмущаваше се тя. Така че Джак трябваше да балансира между реалността и това, което не беше реалност, но би трябвало да бъде, за разлика от онова, което не беше реално и никога нямаше да бъде. Както стояха нещата във външната политика. Имаше много повече логика женен мъж да тръгне подир някоя фльорца, вместо да се опитва да спори с чужди държави. На фльорцата поне можеш да й кажеш, че след три-четири пъти всичко е свършило, но онези проклети държавни ръководители никога нямаше да променят глупавите си позиции.

В медицината има едно хубаво нещо, помисли си професор Райън. Лекарите навсякъде по света лекуват пациентите си по един и същ начин, защото човешкото тяло е еднакво навсякъде и лечението, което прилагаха в „Джон Хопкинс“, се практикуваше и в Берлин, Москва и Токио, въпреки че хората там изглеждаха по-различно и говореха на други езици. Ако това беше вярно, защо хората по света не можеха да разсъждават по един и същ начин? Нали мозъците им бяха еднакви? Сега беше неин ред да изсумти, както често правеше съпругът й.

— Джак? — каза Кети и остави картоните настрана.

— Да, Кети?

— За какво мислиш?

„Най-много ми се иска Елън Съмтър да беше тук с една цигара“, би могъл да отговори той. Ако Кети знаеше, че пуши тайно в Овалния кабинет, не го показваше, какъвто вероятно беше случаят, защото не беше от жените, които сами си търсят повод за разправии, а той вече не пушеше пред нея и пред децата. Просто Кети му позволяваше да се отдава на тази си слабост, стига да не прекалява. Но въпросът й беше свързан с причината, която го караше да изпитва нужда от никотин.

— За Китай, скъпа. Този път те наистина прехвърлиха всякакви граници, но, изглежда, не си дават сметка колко лошо е това.

— Как може убийството на онези двама души да не им изглежда нещо лошо? — попита Хирургът.

— Не всички ценят еднакво човешкия живот като нас, Кет.

— Китайските лекари, които съм срещала, го ценят. И те са лекари и ние разговаряме с тях като с такива.

— Предполагам. — Райън видя, че по телевизията започнаха да предават реклами, стана и се запъти към горната кухня, за да си налее още едно уиски. — Искаш ли да ти напълня чашата, скъпа?

— Да, благодаря — отвърна тя с широка усмивка.

Джак взе чашата на жена си. Значи утре нямаше да оперира. Беше започнала да харесва шардонето „Шато Мишел“, което за първи път бяха опитали в Кемп Дейвид. Тази вечер той пиеше царевично уиски „Уайлд търки“ с лед. Харесваше острия вкус на царевица и ръж. Беше освободил прислугата на горния етаж и щеше сам да си налее. Можеше дори да си направи сандвич с фъстъчено масло, ако пожелаеше. Донесе питиетата и докосна жена си по врата, което винаги я караше леко да потръпва.

— Какво ще стане в Китай?

— Ще разберем, както и всички останали, от Си Ен Ен. Понякога те реагират много по-мъдро от нашите разузнавачи. Освен това нашите шпиони, както и дилърите на „Уолстрийт“, не могат да предвиждат бъдещето. — „Ако имаше такъв човек в банката «Мерил Линч», лесно щяха да го разберат кой е“, помисли си Джак. „Всички милионери щяха да се наредят на опашка пред вратата му.“

— А ти какво мислиш?

— Разтревожен съм, Кет — призна Райън и седна обратно на мястото си.

— От какво?

— От това как ще трябва да реагираме, ако те отново направят някоя глупост. Не можем да ги предупредим, а това означава, че нещата със сигурност ще се влошат, защото тогава ще направят някоя истинска тъпотия само за да ни покажат колко са силни. Държавите действат по този начин. Не можем да разговаряме с тях като с нормални хора. Онези, които вземат решенията там, мислят с…

— Пишките си ли? — помогна му тя и леко се засмя.

— Да — потвърди Джак и кимна с глава. — Много от тях вървят навсякъде подир пишките си. Имаме сведения, че някои чуждестранни ръководители имат такива навици, заради които биха ги изхвърлили от всеки порядъчен публичен дом по света. Те просто искат да покажат пред всички какви мъже са и за да го постигнат, се държат като животни в обор.

— Със секретарките си ли?

— С много от тях — кимна Райън. — Председателят Мао обичаше да чука дванадесетгодишни девственици и да ги сменя като носни кърпички. Предполагам, че на неговата възраст едва ли е можел да направи нещо повече от…

— Тогава не е имало виагра, Джак — напомни му Кети.

— Да не мислиш, че тя ще помогне светът да стане по-цивилизован? — попита той, извръщайки се с усмивка към жена си, която беше лекарка. Не вярваше, че ще стане така.

— Е, може би поне ще предпази много дванадесетгодишни девици.

Джак погледна часовника си. След половин час щеше да си легне. Дотогава можеше да погледа още малко телевизия.