— Ще отидем до полицейския участък и ще попитаме за тялото на Фаан. След това ще ти помогна да натовариш нашия приятел на самолета за дома и ще организираме малко траурно тържество в…

— Не, не можем да го направим, Цзон. Там има полицаи и не пускат никого вътре. Не пуснаха дори и мен, въпреки че документите ми са в ред.

— Тогава ще го направим отвън, а те ще ни гледат как се молим за нашия приятел — каза Цзон на гостенката си.

Десет минути по-късно тя оправи стаята и беше готова за излизане. Полицейският участък беше на четири преки по-нататък в една обикновена сграда, която не се различаваше от другите по нищо, освен по надписа на вратата.

— Да? — каза полицаят на пропуска, когато забеляза с периферното си зрение хората, изправени до бюрото му. Вдигна очи от книжата пред себе си и видя жена и мъж приблизително на еднаква възраст.

— Аз съм Ю Чън — каза госпожа Ю и забеляза как изражението на полицая се смени.

— Вие сте съпругата на Ю Фаан?

— Точно така.

— Вашият съпруг е народен враг — добави уверено полицаят, но не беше много сигурен какво да каже по-нататък.

— Мисля, че не е бил такъв, но аз съм дошла само за тялото му, за да го кача на самолета и да го откарам у дома, където да бъде погребан от семейството му.

— Не знам къде е трупът — отвърна полицаят.

— Но той беше застрелян от полицай — намеси се Вен, — така че полицията е длъжна да предаде тялото. Ще бъдете ли така любезен, другарю, да се обадите по телефона, за да вземем тялото на нашия приятел? — Поведението му не даде никакъв повод на полицая на пропуска да се ядоса.

Но той не знаеше на какъв номер да се обади и затова набра вътрешен телефон на полицейското управление. Беше му неудобно да го прави пред двамата граждани, които стояха при бюрото, но нямаше как.

— Да? — отвърна един глас при третото продължително иззвъняване.

— Тук е сержант Янг от пропуска. При мен е Ю Чън, която търси тялото на съпруга си Ю Фаан. Трябва да й кажа къде да отиде.

Минаха няколко секунди, преди човекът оттатък да си спомни.

— А, да. Кажи й да отиде при реката Да Юнхъ. Тялото му беше кремирано и прахът разпръснат във водата снощи.

Народен враг или не, но не беше приятно да кажеш това на една вдовица, която вероятно изпитваше някакви чувства към него.

Сержант Янг остави телефона и реши да й съобщи новината.

— Тялото на Ю Фаан е било кремирано и прахът му разпръснат в реката, другарко.

— Това е жестоко — обади се веднага Вен.

Чън беше прекалено зашеметена, за да каже нещо в момента.

— Не мога да ви помогна с нищо — каза Янг на посетителите и отново заби поглед в книжата, за да им покаже, че трябва да си вървят.

— Къде е съпругът ми? — едва успя да промълви след 30 секунди Ю Чън.

— Тялото на съпруга ви беше кремирано и прахът му разпръснат — повтори Янг, без да я погледне, защото наистина не искаше да среща погледа й при тези обстоятелства. — Не мога да ви помогна с нищо повече. Трябва да си вървите.

— Искам обратно съпруга си — настоя тя.

— Той е мъртъв и тялото му е кремирано. Върви си! — повтори сержант Янг в желанието си тя да се махне и да го остави да си гледа работата.

— Искам съпруга си! — каза по-високо тя, като накара някои от присъстващите в чакалнята да погледнат към нея.

— Него го няма, Чън — каза Вен Цзон, хвана я за ръка и я поведе към вратата. — Хайде да излезем навън да се помолим за душата му.

— Но защо са го направили? Защо е … Защо са постъпили така? — За 24 часа това й дойде твърде много. Въпреки че беше спала през нощта, Ю Чън все още не беше дошла напълно на себе си. Мъжът, с когото беше живяла двайсет години, беше изчезнал, а сега не можеше да види дори урната с праха му. Беше твърде много, за да го разбере една жена, която досега не беше имала никаква работа с полицията и която не беше направила нищо против държавата, с изключение може би на факта, че се беше оженила за християнин, но какво лошо имаше в това. Някой от тяхното паство замислял ли беше нещо против държавата? Не. И защо я сполетя това нещастие? Почувства се така, сякаш невидим камион я беше блъснал при пресичане на улицата, а след това бяха решили, че вината е нейна. Зад невидимия камион следваше друг, още по-безмилостен от първия. Нямаше какво да направи. Нямаше с какво да отвърне, нито по съдебен или по някакъв друг начин. Дори не можеха да се върнат в апартамента й, който често бяха използвали като църква, за да се помолят за душата на Ю. Трябваше да се молят някъде другаде, но къде? Всичко с времето си. Тя и Вен излязоха навън, избягвайки погледите на хората в чакалнята, които ги пронизваха така, че почти ги усещаха физически. Скоро забравиха за тях. Яркото слънце навън също не подхождаше на деня, в който трябваше да се отправят молитви към Бога, а до този момент той оставаше безучастен. Слънчевите лъчи минаваха през клепачите й и прогонваха тъмнината, която беше по-подходяща за настроението й. Тя имаше билет за обратния полет до Хонконг и оттам до Тайпе, където можеше поне да си поплаче в присъствието на майка й, която също очакваше смъртта, защото беше над 90 години и беше много болна.