— Да, сър — съгласи се държавният секретар и кимна.
Останалите станаха и започнаха да излизат от кабинета. Вицепрезидентът Джексън си тръгна последен.
— Ей, Роб — викна Райън на стария си приятел.
— Снощи гледах филм по телевизията, за да се поразсея малко, и попаднах на един много стар, който бях гледал като дете.
— Кой филм?
— „Били Бъд“. Онази история на Мелвил за нещастния моряк, който се обесва. Бях забравил името на кораба на Били.
— И как беше то? — Райън също го беше забравил.
— „Правата на човека“. Твърде претенциозно име за кораб. Предполагам, че Мелвил го е избрал с някаква задна мисъл, както често правят писателите, но ние нали за това се борим? Дори и английският кралски флот не се бори за такова нещо. Правата на човека — повтори Джексън. — Звучи благородно.
— И какво общо има това със сегашния ни проблем, Роб?
— Джак, първото и най-важно нещо за една война е нейната кауза. А това е отговор на въпроса защо ние сме там и какво предлагаш да направим? Правата на човека е доста добра отправна точка. Между другото, утре Си Ен Ен ще предава от църквата на баща ми и от тази на Джери Патерсън. Те са се разменили и всеки ще проповядва в църквата на другия по време на възпоменателната церемония. Си Ен Ен са решили да я предават пряко. Мисля, че това е добър ход от тяхна страна. Някога, когато бях момче, в щата Мисисипи нещата не стояха така.
— И така ли ще стане, както предполагаш?
— Вярно, че това е само мое предположение — призна Роби, — но според мен и двамата ще бъдат много разпалени. Предоставя им се добра възможност да покажат, че на Господ не му пука кой какъв цвят на кожата има и че всички вярващи трябва да се държат заедно. Сигурно и двамата ще пренебрегнат момента за аборта. Татко не е от хората, които защитават правото на аборт, а и Патерсън е същият, но проповедите им ще бъдат главно върху темата за справедливостта и равенството и за това как двама мъже са били изпратени при Бога, след като са постъпили правилно.
— Баща ти е много добър в проповедите, нали?
— Ако имаше награди „Пулицър“ за проповедничество, сигурно стената вкъщи щеше да е пълна с тях, Джак. А и Джери Патерсън също не се справя зле за един бял.
— Аха — каза Ефремов. Беше в сградата, откъдето наблюдаваха, а не в колите. Тук беше по-удобно за един старши офицер.
Суворов/Конев беше седнал на пейката със следобедния вестник в ръка. Нямаше нужда да го наблюдават, но въпреки това го правеха за всеки случай. Разбира се, в Москва имаше хиляди пейки по парковете и вероятността техният обект да е седнал случайно на една от тях няколко пъти поред беше астрономически малка. Щяха да го използват като довод пред съдията, когато се стигнеше до процес. Всичко зависеше от това какво държи онзи в дясната си ръка. В досието му в КГБ пишеше, че е десняк. Беше толкова опитен, че почти не се видя какво направи, но го направи. Остави вестника с дясната си ръка, бръкна в сакото си и извади нещо метално. После ръката спря за миг, докато той разгръщаше страниците — разтварянето на вестник беше добър начин за отвличане на вниманието на всеки, който можеше да го наблюдава, тъй като човешкото око винаги се привлича от движението — плъзна се надолу и постави металната кутия върху магнитната плочка. След това продължи да си чете вестника. Всичко беше извършено с едно много премерено движение и толкова бързо, че беше почти незабележимо. И все пак почти, помисли си Ефремов. И по-рано беше залавял шпиони — четирима на брой, което го беше издигнало до високия му пост. Всеки от случаите беше твърде вълнуващ, защото играта на преследване и залавяне беше една от най-деликатните. А този беше руснак и още по-труден за залавяне. Досега не беше имал такъв случай и вълнението, че ще залови не само шпионин, а и изменник на родината, беше още по-голямо. Изменник, който може би беше и убиец. Това също му се случваше за първи път. Никога в практиката му досега шпионите не престъпваха този закон. Не, целта на една шпионска операция, която и без това беше много опасна, беше да се предаде информация. Убийството я излагаше на допълнителни рискове и това не се нравеше много на опитния шпионин. Както обичаха да казват те, вдигаше се много шум, а шумът е нещо, което един шпионин се старае да избягва също така, както и извършителят на кражбите с взлом.
— Обади се на Провалов — каза Ефремов на подчинения си.
Имаше две причини за това. Първо, той беше задължен на лейтенанта от полицията, който му предостави както случая, така и обекта. И, второ, цивилното ченге можеше да е открило нещо полезно по време на разследването. Продължиха да наблюдават Суворов/Конев още десет минути. Накрая той стана и се върна при колата си, отправяйки се към апартамента. По пътя го следяха непрекъснато сменящи се екипи. След задължителните 15 минути един от хората на Ефремов пресече улицата и прибра кутията от пейката. Тя пак беше заключена, което подсказваше, че съдържанието й може би е важно. Трябваше да се преодолее предпазният механизъм, за да не се повреди онова, което беше вътре. Но хората от ФСС имаха опит в тази работа, а и вече знаеха как да постъпят в случая. Това се потвърди 20 минути по-късно, когато кутията беше отворена и съдържанието извадено. Листовете бяха разгънати, фотографирани, отново сгънати и върнати на мястото им, кутията заключена и веднага оставена обратно под пейката. Междувременно групата за дешифриране във ФСС вложи текста в компютъра, в който вече имаше един файл със съдържанието на предишното съобщение. Вече беше въпрос на секунди да се наложат двата текста един върху друг. Хубавото беше, че написаното бе на руски. Но въпросът със съдържанието стоеше по-другояче.
— Ёб твою мать! — изпусна една от най-мръсните си ругатни дешифраторът. После подаде листа на началниците си, чиято реакция беше малко по-различна. Отиде при телефона и набра номера на Ефремов.
— Павел Георгиевич, трябва да видите това.
Провалов беше там, когато шефът на дешифраторите влезе. Принтираният текст беше поставен в плик, който дешифраторът му подаде, без да каже дума.
— Е, Паша? — попита инспекторът от отдел „Убийства“.
— Намерихме отговора на първия въпрос.
„Колата дори беше купена от същия магазин в центъра на Москва“, се казваше в текста. „Тук няма никаква грешка. И двамата, които изпълниха задачата, са мъртви в Санкт Петербург. Преди да направя друг опит, трябва да ми дадете указания за разписанието и за възнаграждението на изпълнителите.“
— Значи Головко е бил обектът — каза Провалов. — Шефът на нашето разузнаване дължи живота си на един сводник.
— Така изглежда — съгласи се Ефремов. — Забележи, че не иска пари за себе си. Предполагам, че се чувства виновен, че е пропуснал обекта при първия опит.
— Но той работи за китайците?
— И това, изглежда, е вярно — отбеляза човекът от ФСС, потръпвайки вътрешно. „Защо“, запита се той, „китайците ще искат да направят такова нещо? Не е ли това почти равносилно на обявяване на война?“ Облегна се в стола си, запали цигара и погледна колегата си от милицията. И двамата не знаеха какво да кажат в момента, затова мълчаха. Скоро случаят щеше да им бъде отнет. След като стигнаха до това заключение, си тръгнаха за вкъщи да вечерят.
Тази сутрин беше по-ведра от обикновено в Пекин. Госпожа Ю спа дълбоко и добре и въпреки че се събуди с леко главоболие, беше благодарна на Вен, че я накара да изпие две чашки алкохол преди лягане. После си спомни защо дойде в Пекин и доброто й настроение в миг изчезна. Закуската се състоеше предимно от зелен чай. Докато го пиеше, тя си припомни гласа на мъжа си, както и факта, че никога повече нямаше да го чуе. Той винаги беше в добро настроение на закуска и никога не забравяше, както сега направи тя, да каже една молитва и да благодари на Бога за възможността да му служи още един ден. Но това нямаше вече да се повтори. Повече няма да може да го прави, напомни си тя. Предстоеше обаче да свърши сама някои неща.
— Какво ще правим, Цзон? — попита домакина си, когато той се появи.
