Истината, щом се поровиш в нея, а Истината не беше Теория. Истината е това, което е реалността, и тъкмо това я правеше толкова неудобна. Можеш да я отречеш, но само за твоя сметка, защото рано или късно тази кучка щеше да те захапе за задника. Ако я отречеш, ухапването неизбежно щеше да е по-болезнено, защото колкото повече отлагаш нещата, толкова по-голяма ставаше устата й. Откакто Си Ен Ен започна предаванията си, светът се беше променил значително. До 1980 година една страна можеше да отрече всичко, но сигналите на Си Ен Ен, звукът и картината се предаваха чрез сателит, а не можеш да се правиш, че тези кадри нямат никакво значение.

Това превръщаше Бари Уайз в нещо като крупие на казиното на Информацията и Истината. Той беше честен посредник. Не можеше да бъде друг, ако искаше да оцелее в това казино, защото клиентите държаха на обективната информация. На свободния пазар на идеи Истината накрая винаги печели, защото няма нужда от никаква друга подкрепа. Истината можеше да се крепи сама и рано или късно вятърът отвяваше всички глупости, които я прикриваха.

Това е благородна професия, казваше си Уайз. Неговата мисия в живота беше да представя историята и вършейки това, той до известна степен я правеше или поне й помагаше да се развива. По тази причина от него се страхуваха тези, които смятаха, че главното им призвание е да отправят предизвикателства към нея. Тази мисъл често го караше да се усмихва. Онзи ден той беше помогнал малко на историята с репортажа за двамата духовници. Не знаеше накъде ще тръгнат нещата. Това беше работа на други. Но в Китай той имаше да върши още доста работа.

— Какво друго може да се обърка още там? — попита Райън.

— Нещата биха могли да се успокоят, ако другата страна имаше поне малко мозък в главата си — отвърна с надежда Адлер.

— А има ли? — попита Роби Джексън, изпреварвайки Арни ван Дам.

— Сър, отговорът на този въпрос не е лесен. Ако се запитаме дали са глупави, той е, че не са. Но ако се питаме дали виждат нещата така, както ние ги виждаме, отговорът е не. Това е основният проблем при работата с тях.

— Да, те са клингони — каза мрачно Райън. — Пришълци от космоса. Господи, Скот, как да предвидим какво ще направят?

— Не можем — отвърна държавният секретар. — Имаме добри познавачи на Китай, но проблемът е, че когато трябва да решим нещо важно, те никога не са на едно мнение, никога — каза Адлер. Намръщи се и продължи: — Вижте, тези хора са като крале от друга култура. Тя е била много по-различна от нашата дълго преди да се появи Маркс. Идеите на нашия стар приятел Карл направиха нещата още по-лоши. Те са крале, защото притежават абсолютна власт. Тази власт има някакви граници, но ние не сме напълно наясно къде са те. Затова е трудно да се възползваме от тях. Те са клингони. Значи на нас ни трябва един г-н Спок. Някой да познава такъв?

Насъбралите се около масата за кафе започнаха да се усмихват малко накриво, както обикновено ставаше, когато някой кажеше нещо, което нито е толкова смешно, нито съвсем приемливо.

— Има ли нещо ново от Зорге днес? — попита Ван Дам.

Райън поклати глава.

— Не, източникът не предава всеки ден.

— Жалко — каза Адлер. — Обсъждах предаденото от Зорге с някои от моите експерти по китайските въпроси, като представях нещата за мои теоретични разсъждения…

— Е и? — попита Джексън.

— Те са на мнение, че в тях има доста логика, но това не е напълно достатъчно.

Около масата настъпи раздвижване.

— Проблемът с добрата шпионска информация е точно този. Тя не се връзва много с това, което мислят собствените ти хора, ако предположим, че изобщо могат да мислят — обади се вицепрезидентът.

— Не си прав, Роби — каза Райън.

— Знам, знам — Джексън вдигна ръце, като да се защити. — Просто не мога да забравя мотото на шпионите: „Залогът е животът ти.“ Не е много приятно някой изтребител да се залепи за теб и да рискуваш живота си заради парче хартия, на което някой е написал мнението си и не знаеш нищо за него, нито пък откъде е почерпил сведенията си. — Той разклати чашата с кафето. — Вижте, във флота мислехме или поне се надявахме, че решенията, които се вземат в тази стая, се базират на солидни данни. Много е разочароващо да видиш как стоят нещата в действителност.

— Роби, когато бях в гимназията, си спомням кубинската ракетна криза. Спомням си, че се питах дали светът ще се взриви, но имах да превеждам половин страница от проклетите „Галски войни“ на Цезар. Видях президента по телевизията и си казах, че всичко ще е наред, защото това беше президентът на Съединените щати и той би трябвало да знае какво в действителност става. Затова си преведох пасажа за битката с хелветите и си легнах. Президентът би трябвало да знае всичко, защото е президент. После аз самият станах президент, но не знаех нищо повече, отколкото месец преди това, обаче всички навън — Райън посочи с ръка към прозореца — си мислят, че съм всезнаещ… Елън! — провикна се той достатъчно силно, за да го чуят оттатък.

След секунди вратата се отвори.

— Да, господин президент.

— Мисля, че се сещаш, Елън — каза й Джак.

— Да, сър. — Тя извади от джоба си кутията с „Вирджиния слимс“ и я отвори. Райън си взе една цигара и я запали с розовата газова запалка, която беше вътре. Пое дълбоко дима.

— Благодаря, Елън.

Тя се усмихна майчински.

— Няма нищо, г-н президент — и пак се отправи към стаята си, затваряйки вратата след себе си.

— Джак?

— Да, Роб — отвърна Райън.

— Това е ужасно.

— Да, но аз не съм всезнаещ и не съм безупречен — повтори ядосан президентът на Съединените щати и дръпна още веднъж от цигарата. — Хайде да се върнем на въпроса за Китай.

— Те могат да забравят за МВФ — каза Ван Дам. — Конгресът ще те даде под съд, ако поискаш такова нещо за тях, Джак. И можеш да бъдеш сигурен, че следващия път конгресмените ще предложат да се дадат на Тайван всички оръжия, които би поискал.

— Това не ми е проблем, а и няма начин да им предложа да станат член на МВФ, освен ако не се променят и не започнат да се държат като цивилизовани хора.

— Там е проблемът — припомни им Адлер. — Те смятат, че ние сме нецивилизованите.

— Усещам, че нещата отиват на зле — каза Джексън, изпреварвайки останалите. Райън си помисли, че това е свързано с навика на летците-изтребители винаги да бъдат първи. — Те просто нямат връзка с останалия свят. Единственият начин да ги накараме да я почувстват е да им причиним известна болка, не на техния народ, а на онези, които вземат решенията.

— А точно те разполагат с оръжията — отбеляза Ван Дам.

— Разбрах те, Арни — каза Джексън.

— И как бихме могли да ги накараме да станат по-гъвкави? — попита Райън, връщайки отново разговора на темата.

— Като държим на позицията си. Ще им кажем, че искаме търговия на реципрочни начала, или ще бъдат изправени пред възможността да срещнат търговски бариери и от наша страна. Ще им кажем, че поради случая с папския нунций не можем да им направим никакви отстъпки и че нещата просто стоят така. Ако искат да търгуват с нас, трябва да отстъпят — подчерта Адлер. — Те не обичат да им се говори по този начин, но нещата стоят така и трябва да се съобразят с обективната реалност. Мисля, че ще го разберат — завърши държавният секретар.

Райън се огледа и видя, че останалите в стаята кимнаха в знак на съгласие.

— Добре. Погрижи се Рътлидж да разбере точно каква е позицията ни — каза той на Орела.