на ескадрила в самолетоносач, командир на самолетоносач, командващ група кораби и най-накрая главнокомандващ на съюзнически военноморски сили в Атлантика, шеф на атлантическото командване и командващ атлантическия американски военноморски флот — три много отговорни длъжности, които беше съвместявал в продължение на три години преди да се оттегли. Пенсионирането означаваше цивилна работа, платена четири пъти по-високо от предишната, като консултант на адмирали, които наблюдаваше как се издигат и им казваше как би постъпил в даден случай. Всъщност това беше нещо, което би направил безплатно в някой офицерски клуб на всяка военноморска база в Америка, може би срещу една вечеря и няколко бири, както и заради възможността да усети соления морски въздух.

Сега той беше в Пентагона пак на държавна заплата, но този път като цивилен, специален помощник на министъра на отбраната. Тони Бретано е доста способен и блестящ инженер, помисли си Джош Пейнтър. Беше склонен да търси по-скоро математически, отколкото човешки решения на проблемите, и държеше хората си доста изкъсо. Според Пейнтър от Бретано би излязъл доста способен военноморски офицер, особено на ядрена подводница.

Кабинетът му в Пентагона беше по-малък от онзи, който имаше преди десет години като помощник- началник на въздушното осигуряване на военноморски операции. Имаше на разположение собствен секретар — млад, енергичен военноморски офицер. За много хора той беше нещо като пропускателен пункт към министъра на отбраната. Странното беше, че сред тях се оказа и вицепрезидентът.

— На телефона е вицепрезидентът — каза му телефонистката на Белия дом по специалната линия.

— Ами! — отвърна Пейнтър.

— Джош, Роби е.

— Добро утро, сър — отвърна Пейнтър. Това подразни Джексън, който беше служил неведнъж под негово командване, но Джош Пейнтър не беше човек, който можеше да се обърне към един вицепрезидент с малкото му име. — Какво мога да направя за вас?

— Имам въпрос. Президентът и аз обсъждахме нещо тази сутрин и не можах да отговоря на въпроса му. Може ли системата „Егида“ да прехване и да унищожи балистична ракета?

— Не знам, но мисля, че не може. По време на войната в Залива опитахме… А, да, сега си спомних. Решихме, че вероятно ще може да спре ракета „Скъд“, защото скоростта й е сравнително малка, но това е върхът на възможностите й. Проблемът е в софтуера, имам предвид софтуера на противовъздушната ракета.

Тогава и двамата си спомниха, че с ракетите „Пейтриът“ имаха същия проблем.

— Защо питате?

— Президентът се безпокои, ако китайците изстрелят някоя балистична ракета срещу Тайван и там в момента има наш кораб. Все пак би предпочел корабът да може да се защити сам.

— Мога да проверя — обеща Пейнтър. — Да повдигна ли днес въпроса пред Тони?

— Да — каза Котаракът.

— Разбрано, сър. Ще ви се обадя по-късно.

— Благодаря, Джош — отвърна Джексън и затвори.

Пейнтър погледна часовника си. Беше време да влезе. Тръгна по оживения коридор с формата на кръг, след това сви вдясно към кабинета на министъра на отбраната, мина покрай охраната и многобройните секретарки и помощници. Пристигна точно навреме и завари вратата на кабинета отворена.

— Добро утро, Джош — поздрави го Бретано.

— Добро утро, г-н министър.

— Има ли нещо интересно по света днес?

— Току-що дойде едно запитване от Белия дом.

— И какво е то? — попита Гръмотевицата. Пейнтър обясни. — Добър въпрос. И защо е толкова трудно да се отговори?

— Това е нещо, което се питаме от доста време, но всъщност системата „Егида“ е предназначена главно да се справя със заплаха от крилати ракети, а тяхната скорост е около три пъти по-голяма от тази на звука.

— Но радарът на „Егида“ е идеален за подобна заплаха. — Министърът на отбраната беше напълно осведомен как работи радарната компютърна система.

— Да, сър, радарната система е страхотна — съгласи се Пейнтър.

— Тогава приспособяването й за подобна мисия е софтуерен проблем?

— По принцип да. Става въпрос за софтуера в търсещото устройство на ракетата, може би и в софтуера на самия радар. Това не е съвсем по моята част, сър.

— Не е чак толкова трудно да се изготви съответната софтуерна програма, а и няма да е скъпо. Имам един голям специалист в TRW, който е експерт в тази област и до неотдавна се занимаваше с въпросите на стратегическата отбрана на долния етаж. Алън Грегъри е пенсиониран подполковник и има магистърска степен от университета „Стоуни Брук“. Защо не го повикаме и да проверим?

Пейнтър беше изумен, че Бретано, който беше изпълнителен директор на голяма корпорация и беше на път да оглави концерна „Локхийд Мартин“ преди президентът Райън да го спре, се отнасяше с такова пренебрежение към процедурните въпроси.

— Г-н министър, за да направим това, трябва…

— Голяма работа — прекъсна го Гръмотевицата. — Нали имам на разположение малка сума, с която мога да разполагам както намеря добре?

— Така е, г-н министър — потвърди Пейнтър.

— Не забравяй, че продадох всичките си акции на TRW.

— Да, сър.

— Значи не нарушавам никоя от шибаните етични норми?

— Не, сър — съгласи се Пейнтър.

— Добре. Тогава се обади на TRW в Сънивейл, намери Алън Грегъри, мисля, че той сега е там младши вицепрезидент, и му кажи да долети тук веднага и да се занимае с въпроса. Да види как най-лесно системата „Егида“ може да бъде преустроена, за да се справи с ограничено нападение от балистични ракети.

— Сър, това няма да се хареса много на някои компании. — „Включително и на TRW“, помисли си Пейнтър, но не го каза на глас.

— Не съм тук, за да им се подмазвам, адмирале. Казаха ми, че съм назначен да защитавам страната.

— Да, сър.

Не можеше да не го харесва човек, въпреки че той обръщаше толкова внимание на бюрократичните правила, колкото разгневен носорог.

— Нека да разберем дали „Егида“ има технически възможности да се справи с тази конкретна задача.

— Да, сър, да.

— Кога трябва да тръгвам за Капитолийския хълм? — попита министърът на отбраната.

— След около половин час, сър.

Бретано изсумтя. Прахосваше половината от времето си, за да обяснява разни неща в Конгреса, да разговаря с хора, които вече бяха взели някакво решение, но които задаваха въпроси само за да ги показват по кабелната телевизия. За Тони Бретано, който беше инженер, свикнал да командва инженери, това беше идиотски начин да си губи времето. Но го наричаха „служба на обществото“. В малко по-различен контекст можеше да бъде наречено робство, но Райън беше по-зле и от него. Гръмотевицата все пак можеше от време на време да му се оплаче. Освен това и той беше приел тази работа доброволно.