Кларк отново напълни чашите с водка.
— Юрий, на стрелбището той ни обра всичките, дори и мен.
— Така ли? — каза замислен Кирилин със същия израз на лицето, като този на Кларк преди няколко седмици.
Джон го тупна по рамото.
— Знам какво си мислиш, но когато решиш да се състезаваш с него, другарю генерал, не е зле да имаш пари в джоба — посъветва го Джон. — Ще ти потрябват.
— Е, това трябва да се провери — каза руснакът.
— Ей, Еди — Чавес повика помощника си.
— Да, сър.
— Кажи на генерала колко добър е Еторе с пистолета.
— Онзи гаден италианец! — изруга старши сержант Прайс. — Той спечели 20 лири дори от Дейв Уудс.
— Дейв Уудс е инструкторът по стрелба в Хиърфорд и е много добър — обясни Динг. — Еторе трябва да участва в олимпийски игри или може би в състезанието в Кемп Пери, Джон.
— Мислил съм за това. Следващата година може да го включим в състезанието за президентската купа — каза Кларк. После добави: — Опитай, Юрий. Може пък да успееш там, където ние се провалихме.
— Ще видим.
— Всички се издънихме — потвърди Еди Прайс. — Питам се защо ли италианците ни го изпратиха? Ако мафията иска да му види сметката, пожелавам им успех.
— Ще видим — каза пак Кирилин, оставяйки гостите си да се питат колко ли е добър.
— Сам си го търсиш, другарю генерал — предупреди го Кларк.
Кирилин, който беше в армейския отбор по стрелба с пистолет още като лейтенант и капитан, не можеше да си представи, че някой може да го победи. Мислеше, че натовците просто го будалкат, а и той на тяхно място би постъпил така. Даде знак на бармана и поръча перцовка за всички.
Гостите от НАТО му харесваха, а и репутацията им говореше сама за себе си. Майор Чавес, който всъщност беше от ЦРУ и Кирилин го знаеше, явно беше добър разузнавач, според сведенията на СВР. Изглеждаше добър боец, с увереност, придобита на бойното поле. Само така един войник може да стане уверен в себе си. Кларк беше същият, и то много способен според онова, което беше видял в досието му. Беше опитен боец и разузнавач и говореше литературен руски с петербургски акцент. Вероятно един-два пъти е бил там, помисли си Кирилин, и се е представял за местен. Колко странно бе, че някога такива хора бяха негови заклети врагове. Ако се беше стигнало до война, тя щеше да бъде кървава и резултатът от нея много тъжен. Кирилин беше прекарал три години в Афганистан и на място беше се уверил колко ужасно нещо е войната. Баща му беше му разказвал за нея. Беше многократно награждаван генерал от пехотата, но едно е да ти разказват, а друго да го видиш със собствените си очи. Освен това когато разказваш, винаги избягваш най-ужасните моменти. Просто паметта ти действа като редактор. Човек не разказва в кръчма как лицето на приятеля му се превръща в пихтия след попадение от куршум, защото такива неща не се разправят на хора, които няма да те разберат. А на онези, които ги бяха преживели, не беше нужно да се разказват. Просто вдигаш тост в памет на Гриша, Мишка или на някой друг, и това за военните беше достатъчно. Дали тези хора са преживели същите неща? Вероятно. Имаше един случай, когато групата им беше претърпяла загуби след нападение на ирландски терористи срещу базата им. Вярно, че загубите за ирландците бяха големи, но все пак бяха успели да причинят жертви на изключителни професионалисти.
Това бяха рисковете на професията. Подготвяш се за всякакви изненади, но никога не можеш да предвидиш всичко.
Денят беше много лош на Ю Чън. Тя беше в Тайпе, за да се грижи за сериозно болната си стара майка, когато един съсед й викна да си включи телевизора. Стъписана, видя как убиват съпруга й пред очите й. Това беше първият тежък удар за деня.
Следващото изпитание беше опитът й да се добере до Пекин. За първите два полета до Хонконг нямаше никакви места и трябваше да прекара четиринадесет мъчителни часа на летището сред морето от непознати лица, оставена съвсем сама с ужасната си мъка, докато най-после успя да се качи на един самолет за столицата на КНР. Пътуването беше мъчително, защото поради турболентността самолетът непрекъснато се тресеше и тя примираше от страх на най-задния ред, надявайки се, че никой няма да забележи болката, изписана на лицето й. Но това беше все едно да се опита да прикрие земетресение. Най-после изпитанието свърши, слезе от самолета и дори мина сравнително лесно през имиграционния и митническия контрол, защото не носеше нищо, в което би могла да скрие някакви контрабандни стоки. Но след като се качи в таксито, за да стигне до дома си, мъките й отново започнаха.
Домът й беше обграден от плътен кордон полицаи. Опита се да премине през него като през касата на супермаркет, но полицаите имаха заповед да не пускат никого в къщата и това се отнасяше дори за живеещите в сградата. Минаха двадесет минути в разправии, в които се появяваха офицери с все по-високи чинове, но нищо не излезе. Беше прекарала на крак двадесет и шест часа, от които двадесет и два в пътуване. Сълзите също не помогнаха и тя се довлече до намиращата се наблизо къща на един човек от паството. Казваше се Вен Цзон и държеше малък ресторант в къщата си. Беше висок, пълен мъж, винаги в добро настроение, за което всички го обичаха. Като видя Чън, той я прегърна и я накара да влезе в дома му. Настани я в една стая да си легне и я накара да изпие няколко чашки, за да се отпусне. След минути Ю Чън заспа непробудно, а Вен се запита какво може да направи. Единственото нещо, което Чън му беше казала, преди да заспи като пребита от изтощение, беше, че иска да върне тялото на Ю Фаан у дома, за да му организира прилично погребение. Вен не можеше да подготви всичко това сам, но се обади на няколко души от паството, за да им каже, че вдовицата на пастора им е в града. Беше разбрал от нея, че се кани да погребе съпруга си в родния му Тайван, но хората от паството не искаха да се разделят с любимия си духовен водач, без да се простят официално с него, затова той се обади, за да организира малка церемония в скромното им място за молитви. Не знаеше, че един от хората, на които се беше обадил, веднага докладва на Министерството на държавната сигурност.
Бари Уайз беше доволен от себе си. Въпреки че не печелеше толкова, колкото някои негови колеги от така наречените „големи“ телевизионни компании — Си Ен Ен нямаше развлекателни програми, които да излъчва между новините и да печели от тях, той бе не по-малко популярен от техните водещи и имаше репутацията на сериозен журналист, който ходеше на място, за да прави репортажите си, и сам си пишеше текстовете. Бари Уайз правеше новини и това беше всичко. Имаше пропуск за пресконференциите в Белия дом и почти във всяка столица по света беше известен като сериозен репортер, който винаги държи на обективността в репортажите си. Заради това някои го уважаваха, а други го мразеха в зависимост от това какви са правителството и политическата система на съответната страна. Той си каза, че тукашното правителство сигурно не го обичаше много. За Бари Уайз те бяха непоправими варвари. Местната полиция имаше твърде превратна представа за добро и лошо и се ориентираше в тези неща главно от онова, което й нареждаха големите началници в центъра на града. Мислеха си, че онези им работи са много големи, след като всички са готови да играят по свирката им. За Уайз пък това беше признак, че са им твърде малки, но не смееше да го каже гласно, защото малки или не, те имаха на разположение въоръжени полицаи, а техните пистолети бяха големи.
Но тези хора имаха огромни слабости и Уайз го знаеше. Гледаха на нещата по изкривен начин като астигматици и си мислеха, че реалността е такава, каквато те я виждат. Бяха като учени в лаборатория, които не можеха да видят по-далеч от собствените си теории и продължаваха да експериментират, за да ги докажат, като в много случаи пренебрегваха данните, които тяхната теория не можеше да обясни.
Но това щеше да се промени. Тук вече проникваше информация. Давайки благословията си за свободната пазарна търговия, правителството на КНР позволи да се инсталира гора от телефонни линии. Много от тях бяха свързани с факсове, а още по-голям брой — с компютри, така че из страната се обменяше голямо количество информация. Уайз се запита дали властите си дават сметка за последиците. Вероятно не. Нито Маркс, нито Мао са разбирали колко могъщо нещо е информацията, защото чрез нея се стигаше до
