Английският й беше доста добър, вероятно от гледане на много телевизия, която учеше на този език (американската версия) целия свят.

— О! — Уайз примигна няколко пъти. — Госпожо Ю, моля, приемете съболезнованията ми за загубата на мъжа ви. Беше много смел човек.

Тя кимна в знак на благодарност за добрите думи, но те я накараха да се просълзи при спомена за това какъв човек беше Фаан.

— Благодаря — успя да каже Ю Чън, мъчейки се да не се поддава на емоциите, които напираха в нея като води на препълнен язовир.

— Ще има ли погребална церемония за съпруга ви? Ако има, бихме ви помолили да ни разрешите да я снимаме. — Уайз не беше от онази журналистическа школа, която употребяваше изрази като „О, вашият любим е мъртъв“ и „Как се чувствате“. Като репортер беше виждал много повече смърт, отколкото в морската пехота, и навсякъде по света беше едно и също. Тя идваше, яхнала косата си, и винаги отнемаше нещо скъпо на някого. В повечето случаи жертвата й беше не една и празнотата, която оставяше в човешката душа, можеше да се запълни само със сълзи. Този език беше универсален. Хубавото беше, че всички хора по света го разбираха, а лошото — че ако се заговореше на него, опечалените се натъжаваха още повече. Уайз не понасяше сълзите.

— Не знам. Ние се молехме в нашата къща, но полицията не ме пуска да вляза вътре — каза тя.

— Мога ли да помогна? — попита Уайз. — Понякога полицията се вслушва в хора като нас. — Той посочи към полицаите, които бяха на двайсетина метра. После прошепна на Пийт Никълс: — Приготви се.

Американците не можеха да си представят как изглеждаше всичко това в очите на полицаите, но вдовицата Ю се запъти към тях с американския негър до нея, а един бял ги следваше отблизо с камера.

Тя заговори на старшия полицай, а Уайз постави микрофона между двамата. Говореше спокойно и учтиво и искаше разрешение да влезе в дома си. Начинът, по който сержантът от полицията поклати глава, беше напълно красноречив. „Не, не може“, означаваше той.

— Чакайте малко. Госпожо Ю, бихте ли ми превеждали? — Тя кимна — Сержант, вие знаете кой съм и с какво се занимавам, нали? — Полицаят кимна с глава и го изгледа не много дружелюбно. — Защо не позволявате на тази жена да влезе в дома си?

— Имам заповеди — преведе отговора Чън.

— Разбирам — каза Уайз. — А знаете ли, че това няма да е никак добре за вашата страна? Хората по света ще го видят и ще кажат, че не е редно — преведе Ю Чън на сержанта.

— Имам заповеди — повтори той чрез нея и стана ясно, че ако бяха говорили със стена, щяха да постигнат горе-долу същия резултат.

— Може би трябва да се обадите на вашия началник — предложи Уайз и за негова изненада китайското ченге скочи, вдигна портативната радиостанция и се обади в участъка.

— Сега ще дойде моят лейтенант — преведе Ю Чън.

Сержантът явно беше облекчен, че можа да прехвърли отговорността на друг, който беше пряко подчинен на капитана на участъка.

— Добре, хайде да се върнем в микробуса и да почакаме там — предложи Уайз.

След като влязоха, госпожа Ю запали китайска цигара без филтър и се опита да се успокои. Никълс остави камерата и всички се отпуснаха за няколко минути.

— Колко години бяхте женени, госпожо? — попита Уайз при изключена камера.

— Двайсет и четири — отговори тя.

— Имате ли деца?

— Две. Синът ни учи в Америка, в университета в Оклахома за инженер — каза Чън на американците.

— Пийт — прошепна Уайз, — вдигни сателитната чиния и я включи.

— Добре — операторът се наведе, за да мине във вътрешността на микробуса. Там включи системите за връзка.

На покрива на колата чинията се извъртя с 50 градуса по хоризонтала и 60 градуса по вертикала и се насочи към комуникационния сателит, който обикновено използваха в Пекин. Когато се получи сигналът в индикатора, той отново избра шести канал и уведоми Атланта, че започва пряко предаване от Пекин. Продуцентът в централата включи екрана, но не видя нищо. Може би не беше много въодушевен, но знаеше, че обикновено Бари Уайз се докопваше до нещо важно и нямаше да поиска да бъде включен пряко в ефир без основателна причина. Затова продуцентът се облегна удобно във въртящия се стол, отпи от кафето и се обади на дежурния заместник-директор, че започва пряко предаване от Пекин, без да се знае какво ще е то и колко ще продължи. Заместник-директорът също си даваше сметка, че Уайз и екипът му само преди два дни бяха изпратили репортаж, който можеше да спечели награда „Еми“, а и доколкото му беше известно, на преговорите в Пекин за момента не ставаше нищо важно. От Си Ен Ен следяха сателитните комуникации също толкова усърдно, колкото и Националната агенция за сигурност, за да видят какво възнамерява да прави другата страна.

При дома на Фаан, който се използваше и за църква, започнаха да се събират хора. Някои се изненадаха, като видяха колата на Си Ен Ен, но като разбраха, че Ю Чън е вътре, се поотпуснаха. Идваха по един, по двама и скоро станаха трийсетина души, повечето от тях с библии в ръце. Уайз си помисли дали да не накара Никълс да включи отново камерата, но вече със сигнала за пряко предаване, който имаха с Атланта.

— Тук е Бари Уайз от Пекин. Намираме се пред къщата на преподобния Ю Фаан, баптисткия свещеник, който загина само преди два дни заедно с кардинал Ренато ди Мило, папски нунций или посланик на Ватикана в КНР. С мен сега е вдовицата му Ю Чън. Тя и преподобният са били женени в продължение на двайсет и четири години и имат син, който учи в университета в Норман, Оклахома. Както можете да предположите, това не е много приятен момент за г-жа Ю, но още по-неприятното е, че местната полиция не й разрешава да влезе в къщата си. Този дом е бил използван и за църква от малобройното паство и както виждате, то се е събрало тук, за да се помоли за техния починал духовен водач, преподобния Ю Фаан. Обаче изглежда, че местните власти няма да им позволят да използват обичайното си място за молитва. Лично разговарях с тукашния старши полицай. Каза ми, че има заповеди да не пуска никого в къщата, дори г-жа Ю, и по всичко изглежда, че възнамерява да ги изпълнява. — Уайз се приближи до вдовицата. — Госпожо Ю, ще откарате ли тялото на съпруга ви в Тайван, за да бъде погребано? — Уайз рядко си позволяваше лицето му да изразява някаква емоция, но отговорът на въпроса го завари неподготвен и това му пролича.

— Няма тяло. Съпругът ми… Те изгорили тялото и разпръснали праха в реката — каза Чън на репортера с разтреперан глас.

— Какво? — учуди се той. За него това беше толкова неочаквано, колкото и за нея. Изненадата се видя на лицето му. — Кремирали са тялото без ваше разрешение?

— Да — едва промълви Чън.

— И не са ви дали праха да го занесете у дома?

— Не, казаха ми, че са го разпръснали в реката.

— Аха — можа да каже само Уайз. Щеше му се да употреби някаква по-силна дума, но като репортер от него се очакваше да бъде обективен и не можеше да употребява изрази като „Какви варвари, какви мръсници!“. Дори разликите в културата не можеха да оправдаят подобен акт.

В този момент пристигна полицейският лейтенант на колело. Веднага отиде при сержанта, поговори кратко с него и се отправи към Ю Чън.

— Какво е това? — попита той на китайски. Отдръпна се, когато видя, че телевизионната камера и микрофонът участваха в разговора. „Какво е това?“, попита той с поглед американците.

— Искам да си вляза вкъщи, но той не ме пуска — отвърна Ю Чън и посочи към сержанта. — Защо да не мога да вляза у дома?

— Извинете — намеси се Уайз, — аз съм Бари Уайз. Работя за Си Ен Ен. Говорите ли английски, сър? — попита той ченгето.

— Да.

— И вие сте?

— Аз съм лейтенант Жун.