„Трудно би могъл да избере по-подходящо име за момента“, помисли си Уайз, без да знае, че това означава „оръжие“.
— Лейтенант Жун, аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен. Знаете ли каква е причината за вашите заповеди?
— В тази къща се е водила политическа дейност и затова е затворена от градските власти.
— Политическа дейност? Но това е частно жилище.
— Тук се е водела политическа дейност — повтори Жун. — Неразрешена политическа дейност — добави той.
— Разбирам. Благодаря ви, лейтенант. — Уайз се отдръпна и започна да говори пред камерата, а г-жа Ю отиде при своите съграждани. Камерата се насочи към един от тях, едър мъж с решителен израз на лицето. Той се обърна към останалите от паството и каза нещо на висок глас. Те веднага отвориха библиите си. Едрият мъж също разтвори своята и започна да чете от един пасаж. Четеше на висок глас, а останалите повтаряха след него.
Уайз преброи трийсет и четири души, по равно жени и мъже. Всички бяха свели глави над библиите. В този момент видя лицето на лейтенант Жун. Отначало то изразяваше любопитство, после разбиране за това, което става, и накрая гняв. „Политическата дейност“, заради която къщата беше затворена и в нея не се допускаше никой, беше всъщност религиозна, а това, че местните власти я смятаха за политическа, беше още едно предизвикателство срещу представата на Бари Уайз за добро и зло. Той за миг си помисли, че средствата за информация бяха забравили какво означава комунизъм. Но сега същността му се видя ясно. Лицето на тиранина никога не изглеждаше хубаво. След малко щеше да стане още по-грозно.
Вен Цзон отслужваше импровизирана литургия, като използваше за това Библията, но четеше на китайски, а хората от Си Ен Ен не разбираха езика. Трийсетината души отгръщаха страниците на библиите си, когато той го правеше, и повтаряха след него думите много старателно, както го правят баптистите. Уайз си каза, че този едър мъжага се превръщаше в новия духовен водач на паството пред очите му. Беше съвсем искрен, а това беше най-важното качество за един проповедник.
Ю Чън се приближи до него и той сложи ръка на рамото й, което не беше характерен жест за китайците. В този миг тя се разплака, но в това нямаше нищо срамно. Това беше жена, живяла двайсет и четири години със съпруга си, а той беше убит по особено жесток начин. След това й бяха нанесли още една обида, изгаряйки тялото му, без да й позволят да види лицето на мъжа си за последен път, отнемайки й възможността да има поне едно малко местенце, в което да зарови праха му и да го посещава.
„Тези хора са варвари“, каза си Уайз, но знаеше, че не може да изрече такова нещо пред камерата, независимо колко го беше яд. В професията си имаше правила и той не ги нарушаваше. Но все пак имаше камера, а тя говореше за нещата дори по-добре от думите.
Без знанието на новинарския екип от Атланта придружаваха картината с коментар от студиото, защото имаха проблем със звуковия сигнал от Пекин. Той отиваше до сателит, оттам до Атланта и обратно до четири други спътника в орбита и така се разпространяваше из цял свят, включително и в Пекин.
Всички членове на китайското Политбюро имаха телевизори в кабинетите си и всички бяха с достъп до Си Ен Ен, която беше за тях основен източник на политическа информация. Предаванията на Си Ен Ен можеха да се следят и в хотелите на града, които бяха пълни с бизнесмени и други посетители, а дори и някои китайски граждани, особено бизнесмени, които действаха във и извън Китай, имаха достъп до нея. Беше им нужно да знаят повече какво става във външния свят.
В кабинета си Фан Ган вдигна очи от бюрото и се загледа в телевизора, който винаги беше включен, когато беше вътре. Взе дистанционното, за да включи звука, и чу да се говори на английски. Долавяше се и някакъв далечен китайски, който той не можеше да разбере. Английският му не беше много добър и повика Мин в кабинета да му превежда.
— Министре, това предаване е оттук, от Пекин — каза тя.
— Виждам! — отвърна троснато той. — Какво говорят?
— А, да. То е във връзка с онзи човек Ю, който беше застрелян от полицията преди два дни… Говорят също за вдовицата му… Това очевидно е някаква погребална церемония… Казват, че тялото на Ю било кремирано и прахът му разпръснат, и неговата вдовица няма какво да погребе, а това още повече засилва мъката й.
— Кой идиот е направил това? — запита се на глас Фан. По природа той не беше много състрадателен, но умните хора не прибягваха до излишни жестокости. — Продължавай, момиче.
— Четат християнската Библия. Не разбирам думите, защото английският говорител ги заглушава. Той повтаря едно и също. Казва… А, да, казва, че се опитват да установят контакт с техния репортер Уайз тук, в Пекин, но имат технически проблеми. Просто повтарят това, което той вече е предал. Церемонията е в памет на Ю, това са негови приятели… не, хора от неговото паство. В момента повтарят какво се е случило в болницата „Лонфу“ и споменават за италианския духовник, чието тяло скоро ще пристигне обратно в Италия.
Фан изръмжа и вдигна телефона, за да се обади на министъра на вътрешните работи.
— Включи си телевизора! — изрева веднага той на колегата си от Политбюро. — Трябва да поемеш контрол над ситуацията, но го направи интелигентно! Това може да бъде пагубно за нас, по-лошо и от случая с онези тъпи студенти на площада „Тянанмън“. — Мин видя как шефът й направи гримаса, оставяйки телефона. — Глупак! — каза той, поклащайки ядосано глава. — Това е всичко засега, Мин — каза й след минута той.
Секретарката му се върна при бюрото си и компютъра, като се питаше какви могат да бъдат последиците от смъртта на Ю. Историята много я натъжи. Без особена причина бяха убити двама души, а нейният министър беше много ядосан и обезпокоен от извършената глупост. Той дори поиска стрелялите полицаи да бъдат наказани, но предложението му не беше прието от страх Да не се навреди на престижа на страната. Мислейки за тези неща, тя сви рамене и се върна отново към работата си.
Министърът на вътрешните работи бързо даде нарежданията си, но Бари Уайз не би могъл да знае за тях. Мина още минута, докато слушаше в слушалките разни гласове от Атланта. Веднага след това звукът беше възстановен и той продължи коментара си от мястото на събитието. Непрекъснато обръщаше глава, докато Пийт Никълс следеше с камерата събралите се богомолци в тясната, мръсна уличка. Уайз видя как полицейският лейтенант говори нещо по портативната радиостанция. Приличаше на „Моторола“, същата, каквато използват и американските ченгета. Той говореше нещо, слушаше, след това пак говореше и накрая потвърди, че е разбрал. Прибра радиостанцията и се запъти право към репортера на Си Ен Ен. Изразът на лицето му беше решителен и не се хареса на Уайз, още повече, че лейтенант Жун каза нещо тихо на хората си, които се обърнаха в указаната посока и в погледа им се видя същата решителност и готовност за действие.
— Трябва да изключите камерата! — каза Жун на Уайз.
— Не ви разбрах!
— Изключете камерата! — повтори лейтенантът.
— Защо? — попита Уайз, като трескаво мислеше.
— Има заповед — обясни троснато Жун.
— Каква заповед?
— Заповед от полицейското управление.
— А, добре — отвърна Уайз. След това протегна ръка.
— Изключете камерата! — настоя лейтенант Жун, като се чудеше какво означава тази протегната ръка.
— Къде е заповедта?
— Какво?
— Не мога да изключвам камерата без писмена заповед. Това е правило в моята компания. Имате ли писмена заповед?
— Не — отвърна внезапно объркан Жун.
— Заповедта трябва да бъде подписана от полицейски капитан. По-добре е да е майор, но трябва да е най-малко капитан — добави Уайз. — Такива са правилата на компанията ми.
— Аха — успя да каже Жун. Сякаш се беше блъснал в невидима стена. Тръсна глава, за да се опомни от
