се е заврял дълбоко в скалата, затова спътниковите скенери са безполезни, и въобще операцията се очертава с максимална трудност.

— Докато вземаме човека от Лхаса, трябва да инсталираме там наша техника.

— Два „хищника“ вече са заредени с всичко необходимо, ще ги пуснем, когато наближим Хималаите. А, готова е и актуалната картина.

Архивните кадри трябваше да са правени в разгара на лятото, защото на тях сняг почти нямаше. Сега площадката бе затрупана от двуметрова пряспа, в която бе прокарана широка траншея от единствената останала постройка до портала. Нов елемент в картината беше антената за космически връзки върху платото. На площадката, сред разчистен участък, се виждаше малък конвертибъл. Двама мъже с кислородни маски стояха пред портала, а в във вътрешността на постройката се мержелееха още няколко фигури.

— Това е моментна снимка отпреди час, а когато разположим апаратурата на „хищниците“, ще имаме картина в реално време — поясни Уонда.

— При тази височина помещенията би трябвало да са херметизирани — отбеляза Лио.

— Тунелът още отначало е бил построен с въздушен шлюз, който изглежда е запазен. На покрива на казармата има въздухоприемна шахта, но термоскопията показва, че горният етаж не е херметизиран, а само с уплътнени врати. На входа няма шлюз, инсталацията на първия етаж ми изглежда по-скоро като кондиционер, който поддържа битовия сектор.

— Всичко това колко ще усложни операцията, как мислиш? — попита Лио.

— Зависи от разпределението на охранителната система. Ако в нехерметизирано помещение намерим пулт, дори да не е централният или поне междинна станция, ще проникнем в нея и поне частично ще я неутрализираме. Но ако всичко е в тунела зад шлюза…

— …ще трябва най-сетне да проверим дали дистанционният синхро-симулатор върши работа — довърши Том вместо Уонда.

— Дано не се налага — смръщи вежди тя. — А сега, ако не възразявате, ще почна да планирам операцията.

Оставихме я да работи и отидохме да пием кафе в салона. Там Стен и Лио почнаха взаимно да се обсипват с безсъдържателни комплименти, докато не ги прекъснах:

— Стен, помните ли нашите разговори за оцеляването и политиката? За маниаците и опортюнистите?

Лио прояви интерес и Стен набързо му разви теорията си. Агентът кимна с глава: — Интересен начин да се интерпретира необходимостта от разделение на властите. Разбирам го така: маниаците концентрират властта и искат да са на върха на пирамидата, но в същото време те са и нейна основа, затова тя е нестабилна и рано или късно рухва. А опортюнистите разпределят властта в мрежа и я упражняват от основните възли, всеки по различен начин и с различни средства…

— Вашата организация също е важен възел на световната мрежа, макар че не е в забележима позиция — не му остана длъжен Стен. — Можем да си представим, че днес светът е деветдесет процента мрежа и маниаци като тези се опитват да я разкъсат, като се целят в основните възли. А в момента и „Слънчевите стълбове“ са един от тях.

— Мрежата е доста устойчива структура, но е податлива на колебания и ако те влязат в резонанс, могат да й нанесат доста щети.

— Кой ли говореше за резонанс? — запитах се гласно аз. — А, Лонски! След първите изпитания той намекваше, че резонансът може да ни съсипе проекта.

— Странно — промълви Лио — как съвпадат нещата понякога.

Но не каза нищо повече, колкото и да настоявахме.58

В Лхаса на борда се качи Сонджи Додом, началник на службата за сигурност и личен телохранител на Далай лама — дребен мъж на неопределена възраст, с кафяво, изрязано от бръчки обветрено лице.

— Просветленият е много обезпокоен от това, което сте му съобщили — почна той. — Присъствието на Тофик хан в страната ни може да ни създаде проблеми.

— Нима някой взема насериозно това нищожество? — попита Акико.

— Тофик наистина е само марионетка, почитаема, но е в опасни ръце. Протеже е на казахския диктатор, чрез него той подклажда сепаратистките тежнения в западен Китай. А на площад Тянанмън има хора, които все още не са преглътнали загубата на Тибет.

— Сигурна съм, че на никой в Пекин няма и да му мине през ума отново да ви анексират…

— И не е необходимо, достатъчно е да премахнат преференциите за нашите трудови емигранти. Икономиката ни е слаба и много зависи от преводите на работещите в Китай наши сънародници, те са близо един милион. А там има доста голяма безработица и опозицията постоянно протестира срещу преференциите за тях, въпреки че те са част от държавния договор за нашата независимост.

— Е, мисля, че след нашата намеса вашият шеф ще се успокои — приключи разговора Лио.

Преди да излетим, Уонда ни повика отново в командния пункт. Сега 3D-проекторът изглеждаше като прозорец, от който се откриваше панорама към скалната площадка, по която „хищниците“ бяха пуснали десетки „бръмбари“ и други „насекоми“. Охранителната система изглеждаше като паяжина от синкави нишки — лъчите на инфрачервените лазери, между които в жълто и оранжево се открояваха датчиците за маса и движение. Не по-малко от десет мигащи червени точки маркираха камерите, а три пулсиращи черни звезди маркираха автоматичните огневи точки. Нов момент в картината беше „Фокерът“ на Тофик, затънал в снега на площадката. Както и преди, двама души охраняваха входа в тунела, а няколко допълнителни прозореца встрани от основния показваха какво става в казармата. В един от тях забелязах двамата пилоти и „стюарда“ с кислородни маски, които нервно ходеха напред-назад в очевидно заключена стая, а в съседния видях пулта на охранителната система и дежурния пред него. В сградата имаше още петима мъже и предостатъчно оръжие.

— С охранителната система извадихме късмет… Има дублиращ пулт на първия етаж, няколко „паяка“ вече се вмъкнаха в него. Все още нямаме „бръмбари“ в тунела, тъй като порталът не е отварян. Снегът ще ви затруднява движението, но в същото време е ограничил действието на сигнализациите — почна Уонда. — Има и начин да се спуснете незабелязано от скалите, проблемът е как ще стигнете до там.

Картината се раздвижи и видяхме неголяма площадка като тераса в скалите, на стотина метра над базата.

— Площадката е извън обсега на системата, а платото над нея се наблюдава само от една въртяща се камера, която прави един оборот за 2 минути и има четирийсет и две секунди мъртъв период към интересуващия ни сектор. Това време е предостатъчно, за изминете последните триста метра от спускането, но вероятността да ви усетят по-рано е почти петдесет процента…

— Никак не е добре — заключи Лио. — Откъде идва пробивът?

— Още при захода, защото горе има и радар, той сега не се вижда, изнесен е по-далеч. Да го покажа ли?

— Чакай… И как предлагаш да десантираме?

— С малката совалка, като я пуснем преди да влезем в обсега на радара.

Лио се почеса по брадата.

— Ако скочим с парашути, какво става с вероятността да не ни усетят?

— Пак не е достатъчна, между шейсет и седемдесет на сто.

— Защо рискът остава висок?

— Ниското прелитане на машина като нашата ще ги усъмни, наблизо няма летища.

Имах чувството, че Лио задава въпроси, на които предварително знае отговорите. Той пак се почеса по брадата, помисли малко и рече: — Тогава ще скачаме от тавана.

Уонда бързо направи новите изчисления: — Някъде около деветдесет-деветдесет и три процента сигурност.

— Това вече е друго.

Не усетих укорителни нотки в гласа му, но въпреки това Уонда се почувства задължена да обясни, че понеже имали само три височинни костюма, не предвидила този вариант.