На сутринта ме събуди стюардът и ме покани на закуска от името на Тофик хан. Побутнах Ян, но той все още беше тотално изключен, и не особено охотно отидох в салона. Докато чакахме стюарда да донесе кафето и закуската, ханът направи тромав и несръчен опит да се извини, че предния ден не ми обърнал достатъчно внимание. Разговорът вървеше вяло и аз все повече се чудех каква е тази мътна история, чието същество ми се разкри по крайно изненадващ начин.

Първо усетих нещо като ритмично почукване от вътрешната страна на черепната си кутия и докато съобразя, че това са вибрациите, причинени от насочен към мен хипназер (така и не бях отишъл при д-р Померанец да ми свали блокадата), мозъкът ми почна да превръща внушението в думи. От мен се искаше незабавно да кажа какво ми е писал Франк ван Доорен и след това да забравя станалото. Насмалко щях да изпадна в паника от ясното съзнание, че никога не бях получавал каквото и да било писмо от Франки. Добре поне, че хипназерът не беше задействан на пълня мощност, както ме работеше оня хулиган Броган, и почти не усещах болки. Криво-ляво успях да се овладея и се постарах да продължа беседата колкото може по- непринудено. Огледах стаята, но не видях „стюарда“, сигурно беше зад вратата и действаше с уреда. Ханът почна да нервничи, аз казах, че ще се поразтъпча, докато стане закуската, и го оставих видимо объркан.

Малко е да се каже, че бях притеснен. Първата ми реакция бе да измъкна смартфона, но не успях да се свържа с когото и да било. Сух глас, в който се прокрадваше познатият ми вече лаещ акцент, се представи за „аварийна служба“ и ме осведоми, че поради проблеми на орбита временно няма връзка, но ако желая, мога да издиктувам съобщение за кой да е адресат. Щял съм също така да бъда уведомен, ако ме потърсят. А така…

Сред екстрите, с които бях натъпкал смартфона си, имаше лазерно подслушвателно устройство. Допуснах, че пластмасовите стени на бунгалото са достатъчно тънки, за да отекнат на разговор, освен ако не се води шепнешком, и предположението ми се оказа вярно.

— Шефе, не мога да си обясня какво стана. Уредът работи, нали го пробвахме с пилотите. Този изглежда има антихипнотична блокада.

— Тогава използвай серум на истината! Знаеш, че Тангчен ще бъде много недоволен, ако не изкопчим всичко от тоя тип.

— Но той после ще разкаже за нас!

— За това не бери грижа, като свършим, ще пуснем една ракета на бунгалото…55

Бях чел някъде, че в минути на смъртна опасност пред очите на човек минавали като на филм най- важните моменти от живота му. Ако това е вярно, значи най-важният момент в моя живот е бил в съвсем ранното ми детство, когато гледах някакъв приключенски сериал и по-точно епизодът, в който самотен корабокрушенец сигнализира с огледало към минаващия край острова кораб. Огледалото го имах — маркера, залепен на рамото ми. Как ли беше сигналът SOS… да, три къси, три дълги и пак три къси. Лио пишеше, че един сантиметър метал изолирал сигнала. Озърнах се — по дяволите, и бараката беше пластмасова, но не можеше в нея да няма нещо желязно, нали там Ян държи инструменти за разкопките!

Инструментите бяха в заключена клетка, но за сметка на това в бараката имаше цял глайдер. Прехвърлих маркера на дланта си, клекнах до глайдера и почнах да пъхам ръката си отдолу с необходимата последователност. Успях да предам бедствения сигнал три или четири пъти, когато вратата скръцна и побързах да се изправя.

— Не е зареден, господин професоре — осведоми ме „стюардът“. — Ще дойдете ли при нас или… — той хвърли през рамо поглед към двамата пилоти, застанали зад гърба му.

— Само при условие, че ми направите обещаната закуска — усмихнах се аз и се запътихме към бунгалото. Там Тофик хан вече бе изоставил преструвките.

— Професоре, трябва да ни кажете какво ви е писал онзи холандец ван Доорен.

— Никога нищо не ми е писал.

— Сега така казвате, но аз ще изкопча истината! — и той се ухили злобно, сигурно копираше гримасата на некадърния актьор от някакъв гангстерски филм, откъдето беше взел и репликата.

През това време „стюардът“ измъкна от едно медицинско куфарче спринцовка и ампули. Опитах да го въвлека в разговор, но Тофик му викна да мълчи, изръмжа нещо на уйгурски и двамата пилоти ме фиксираха върху стола с широко и дебело тиксо, после излязоха и през прозореца ги видях да се запътват към самолета.

— Знаете, че това няма да ви се размине! — бе последното, което можах да кажа, преди „стюардът“ да ми забие иглата във вената. Пентоналът или каквото там беше, бързо подейства и аз — с острото чувство, че ме е обхванала съвсем неподходяща за случая веселост — почнах честно и почтено да отговарям на въпросите на Тофик хан. На най-важния, обаче, той естествено получи същия отговор, както и преди, и това го хвърли в ярост:

— Не може да бъде — викаше той. — В компютъра на онзи пишеше, че ви е пратил писмо!

— Възможно е, хи-хи, но аз цяла седмица не съм си преглеждал пощата.

— Тогава сега ще я прегледаш!

— Не мога, хе-хе, нямам връзка с мрежата.

— Кажи си адреса и паролата! И престани да се хилиш!

В този момент вратата се отвори рязко и в стаята влетя Акико. С две вихрени салта тя се озова до нас, като мимоходом ритна „стюарда“ в слабините и той се сгъна на две. След нея се появи и Стен, който се устреми към Тофик хан и опита да го удари, но онзи го изпревари и го просна на земята с юмрук в челюстта, после посегна и към Акико. Нейната реакция обаче бе светкавична и с крака тя подсече капачките на коленете му. Замъгленото ми съзнание все пак не пропусна да отбележи, че подскокът й — по-късно разбрах, че на гимнастически жаргон го наричат „скоба“ — беше изключително грациозен, и аз щастливо се разсмях.

По-нататък няколко мига ми се губят от паметта и следващият ми спомен е, че Акико отдира тиксото от стола, а Стен съобщава, че двамата ми похитители куцукат към самолета, докато аз се кикотя: — Хи-хи-хи, сега те ще пуснат една ракета на бунгалото…56

Акико ме изгледа недоумяващо, но Стен веднага съобрази какво става: — Трябва веднага да се измъкнем, в коридора видях задна врата — и ни повлече навън. Раздвижването изглежда ми подейства отрезвяващо и аз, все още хихикайки, си спомних за Ян. Шведът се хвърли обратно към бунгалото и след малко размаха ръце от прозореца на спалнята: — Помогнете ми, той е упоен!

Без да се двоуми, Акико ме остави и се върна, пое Ян на гръб и силно приведена, се затича към мен, следвана от Стен. Не бяхме се отдалечили и на петдесет крачки от бунгалото, когато откъм скрития зад него самолет се чу свистене.

— Лягайте! — кресна Стен и ние се проснахме на земята. Миг по-късно бунгалото се превърна в пламтящо кълбо и огнен полъх опърли косите ни.

— Здрав ли си? — наведе се над мен Акико, когато стана възможно да си поемем дъх.

— Нищо ми няма, само онези да не са ни видели, че бягаме.

— Едва ли — обади се Стен, — тогава щяха да пуснат и касетъчна ракета, а не само термитна. Но трябва да се скрием, защото като излетят, може да ни видят от високото.

Под прикритието на горящото бунгало притичахме до близката траншея, останала от миналогодишните разкопки, и се свлякохме на дъното й. Скоро се чу шумът на самолетните двигатели. Вече от въздуха Тофик и хората му пуснаха още три ракети. Но не ни бяха забелязали, защото не ги изстреляха прицелно, а ги разпределиха ветрилообразно по площта зад бунгалото. Едната експлодира близо до траншеята и осколките