просвистяха над главите ни. Самолетът направи два кръга над котловината (ние се притиснахме до стената) и малко преди шумът му да заглъхне, зад близкото възвишение се чу още една експлозия.
— Това сигурно беше глайдерът ни — рече Акико и Стен кимна, като вадеше смартфона си: — Трябва да се обадим да ни вземат.
Сигурно е излишно да казвам какъв бе резултатът. Казах им, че над главите ни трябва да има някакъв прехващач на комуникациите и Стен се взря нагоре с далекогледите си очи: — Виждам го, нещо като паяк.
Всъщност беше малък хеликоптер, който на стойки носеше две мрежести широкозахватни антени.
— А сега как ще викнем помощ?
Все тъй блажено усмихнат, им обясних, че вече съм извикал помощ, но на тях не им изглеждаше вероятно да съм успял. Аз обаче се надявах да е така, тъй като прехващачът трябваше да е настроен на комуникационните честоти, а един дявол знаеше с какъв сигнал ме следяха отгоре57.
6.
Не след дълго отново се чу самолетен шум, този път много по-силен. Иззад планинския хребет се появи гигантска машина — за първи път виждах отблизо този хибрид между стратоджъмбо и автожир. Имаше стреловидни крила и реактивни сопла на опашката, а две конзоли отстрани носеха витловите двигатели за бавен полет. Над туловището неправдоподобно бавно се въртеше огромен ротор с размах поне седемдесет метра, перките му разсичаха въздуха с оглушително свистене. На корпуса му с огромни букви бе написано „Комар“, имаше и някаква търговска емблема, а по цветовете на опашката предположих, че е регистриран в Италия. От летящото чудовище се отдели машина, подобна на глайдер, и то веднага почна да се издига, като включи и реактивните си двигатели. Мимоходом удари с боен лазер радиопрехващача и останките му изпопадаха недалеч от нас.
— Това може да е само Лио — обявих, когато грохотът поутихна. И наистина, веднага след кацането на глайдера от него изскочи Лио и се затича към нас, а двама командоси, без да бързат, го последваха.
— Следим самолета на Тофик и няма да му се размине — прескочи Лио официалното представяне, с което потвърди, че нетърпението му наистина е прекалено за англичанин.
— Вие трябва да сте Лио — приближи се Акико до двама ни. — Със страхотен глайдер сте се уредили.
— Всъщност това е совалка, но наистина може да се ползва и като глайдер — поясни единият от командосите. — Шефе, тук май няма какво да правим.
— Наистина, да тръгваме за Сънпоулз, трябва да ви прегледат медиците.
— А, не — намеси се пак Акико, — до тук ние ви свършихме цялата работа и искате да я приключите без нас? Няма да стане!
— Нека се качим в самолета, там ще обсъдим. А с този какво става? — попита Лио и посочи лежащия на земята Ян, който още не беше дошъл на себе си.
— Упоен е — поясних вече без усмивка, бях почнал да идвам на себе си. — Както гледам, само той има нужда от лекар.
По-високият командос се приведе над Ян и сложи на китката му диагностична гривна.
— Базил е нашият парамедик — обади се колегата му. Чак тогава Лио се сети да представи и него: — А това е Том, лидерът на ударната група.
— Над три промила алкохол плюс някакъв опиат — изправи се Базил. — Цяло чудо е, че още се държи, но трябва веднага да го сложим на система. Помогни да го пренесем в совалката — обърна се той към Том.
За първи път се качвах на такова превозно средство и се почувствах малко несигурно, когато се издигнахме и не виждах нито крила отстрани, нито пропелер отгоре. Но не ми остана време да се притесня сериозно — след малко над нас се появи самолетът с гостоприемно отворен товарен люк. Том с рязък тласък издигна совалката още малко и меко я спусна на пода, докато плъзгащите се капаци на люка се затваряха. Посрещна ни трийсетинагодишна мулатка на име Уонда, която ни се представи като координатор на екипа, и ни въведе в малкия салон на командния пункт. Отнесоха Ян в медицинския сектор и Лио поиска да му разкажа какво съм открил, но аз му казах, че първо трябва да си прегледам пощата и оставих разказа на Акико.
Още с отварянето на писмото от Франк забелязах, че е изпратено съвсем скоро, може би дори след „закуската“ с Тофик хан и се запитах как ли той е знаел за него отнапред. Зачетох се внимателно, но почти цялото бе поредица от самообвинения в какви ли не грехове, сред които горделивостта и лековерието бяха най-безобидните. Чак накрая бе изложил същността:
Когато се разчу, че съм се класирал в екипа на Сънпоулз, ме покани на аудиенция патер Николаус Фрайлих, високопоставен духовник от монашеския ни орден „Дьолингер“ (ето откъде идваше паролата!) и след като взе от мен обет за мълчание, ме запозна със свръхсекретния проект за изпращане на мисионерска експедиция при вентианите. Той поиска да използвам възможностите си като сътрудник в Сънпоулз, за да сътруднича на проекта, като извърша някои изчисления. „Нямаме средства за толкова мощни компютри, и с ваша помощ ще ускорим нещата с години“ — така обясни искането си и аз се почувствах поласкан, Боже мой! А тайната била необходима, за да не узнаят във Ватикана за проекта ни и да не ни изпреварят. Никога няма да си простя, че се хванах на тази съшита с бели конци уловка!
Така през цялото време, докато бях сред вас, мислех, че работя и за делото Божие. Само веднъж изпаднах в смут, когато схванах, че това, върху което работя, може да бъде и оръжие с огромна разрушителна сила. Тогава за първи път си позволих да поискам допълнителна разяснения от патер Фрайлих. Отговори ми, че това е необходимо за противометеоритната защита на космическия кораб. Успокоих се, още повече, че той добави: „Ти вече почти свърши онова, което се очакваше от теб, и за награда ще бъдеш включен в мисията, ако пожелаеш“. И наистина, дълго време не ме възлагаха нови задачи. Но преди няколко дни… Накратко, трябваше да изчисля удар върху обект, чиято орбита има същите параметри като земната, но схванах това едва след като изпълних задачата! Тогава пак потърсих патера и разбрах, че преди няколко седмици той внезапно починал. Поисках да ме свържат с настоятеля на ордена, но той бе тежко болен и говорих с неговия заместник, който пък не беше в течение на подробностите по проекта и знаеше единствено, че работата по него вече привършвала. Каза, само да отида в седалището на ордена, за да ми връчи поръчението за мисията, затова и заминах по-рано. Но съмнението продължаваше да ме гложди и докато пътувах, си спомних, че когато се обадих на патер Фрайлих, получих отговора му не от канцеларията на ордена, а от някакъв абсолютно непознат адрес. Затова реших да проверя как стоят нещата. Послужих си с хакерския арсенал, да ме прости Господ, и проникнах в този адрес. Оказа се някаква лаборатория по северните склонове на Хималаите, но какво се готви там, Боже мой…
Те са направили бойна станция на един астероид и оттам ще обстрелват Земята с йонно оръдие, и първата им цел е Сънпоулз! И аз съм виновен за това!
Следваха идентификационните данни на астероида и кодовете за достъп в компютрите на лабораторията. Писмото завършваше така:
Реших да се изповядам и веднага след това да известя властите, но за всеки случай оставям това писмо на отложено изпращане. Всяка сутрин ще препотвърждавам отлагането. В най-добрия случай няма и да разбереш за него.
Сбогом, приятелю, и дано Бог спаси душата ми!
Въздъхнах и погледнах през илюминатора. Летящото чудовище се готвеше да кацне в Сънпоулз.
— Нека почетем паметта на Франк ван Доорен — прекъснах аз разказа на Акико. — Той, светла душа и велик наивник, е бил подведен, но е осъзнал това, макар и късно. Разкрил е леговището им и те са го ликвидирали…
Тя веднага се хвана за думите ми: — А вие защо не съобщихте на Пит от самото начало, че подозирате
