закълнат, но шведът се позасмя иронично, рече: — Явно сте попаднал на нещо сериозно, млади приятелю, давайте направо! — и се опомних. Казах им какво съм открил, изпълнявайки поръчката на Джонти, и те веднага схванаха същността.

— Винаги съм мислела, че Сънпоулз ще е като магнит за всякакви бандити — изтърси приятелката ми, като свърших разказа си, а разсъдливият швед почна да размишлява на глас: — Тук всички сме като на длан, вижда ми се невъзможно толкова време няколко души да заговорничат и това да остане незабелязано. Най-вероятно е „солов изпълнител“, пък и съмнителната парола е само една. Дьолингер, това име ми звучи познато, май беше някакъв спортист…

— Я чакайте — прекъсна го Акико. — Ти как откри, че паролата е регистрирана без притежателя?

— Ами как да ти обясня…

— Гледай ме в очите и само не ми казвай, че си бъркал в базата данни за персонала!

Тя донякъде имаше право да се сърди, защото ако ме бяха пипнали да ровя там, щях за нула време да изхвърча от проекта и да отида на съд за посегателство върху личността, а Джонти за нищо на света нямаше да потвърди, че ми е възложил „дискретната поръчка“. Но пък ми кажете, как другояче можех да я изпълня, като ако бях тръгнал по официалния ред, още същия ден целият Сънпоулз щеше да знае, че правя някакво разследване!

Стен ме отърва от необходимостта да й отговарям.

— Вие друго ми обяснете — рече той. — Как е възможно да се впише парола „от никого“? Нали паролите се регистрират в сървъра на отдела за сигурност след пълна процедура по идентификация на личността, с отпечатъци на пръстите, снимка на ретината и ДНК-тест?

Тук Акико почна да му изброява хакерските технологии за пробиване на защити, създаване на фиктивни бази от данни и трансфер на информация през виртуални датчици, скенери и камери, докато той не размаха протестиращо ръце.

Казах им още, че целия ден съм се чудил защо паролата към подозрителните файлове не е заличена, щом оня желае да премахне всички следи от престоя си в системата. Двамата се съгласиха с мен, че това е странно. Стен първи изложи версията си:

— Може да е грандоман, затова е решил да остави „автографа си“ — и припомни как Файнман отворил свръхсекретния сейф на проекта „Манхатън“ само за да сложи вътре бележка: „Познайте кой съм“.

— Примерът ви е некоректен. Файнман е бил момче от нашата черга, а ние тук си имаме работа с терористи — не се съгласих аз.

— Терористите обикновено обичат да се представят за велики и недосегаеми — упорстваше той.

През това време Акико хапеше устни, при нея това беше признак, че се колебае да каже ли или да си премълчи.

— А не допускате ли, че може да се чувства виновен и… някак подсъзнанието му да го е накарало да остави паролата?

— Съвест у терориста?!? — в един глас реагирахме ние.

Акико не можа да скрие, че се е засегнала от категоричното ни несъгласие и в известно време само ни слушаше.

— Не е изключено и най-елементарното обяснение, просто да е забравил да я изтрие — напомних аз.

— Прав сте… Интересно, дали е свършил вече?

— В какъв смисъл?

— Дали още ползва компютрите за сметките си, или вече е приключил?

— Трудно е да се каже… Може би е оставил паролата, за да продължи работата си.

Като казах „работа“, Акико направи гримаса на отвращение.

— А не можем ли да му направим засада? В смисъл, ако паролата бъде използвана отново, компютърът да ни съобщи и да го засечем.

— Ами ако открие засадата? Той ми изглежда достатъчно компетентен.

— Компетентен, но си е оставил паролата…

Така двамата със Стен зациклихме на темата „парола“, докато Акико не ни прекъсна: — Имаме ли всъщност идея кой стои зад нашия човек? Засега само подозираме, че някой се кани да използва технологията на слънчевите стълбове с разрушителни цели. И въобще имате ли намерение да действаме по план, или ще караме така, на парче?

Стен прие въпросите й като камъни в своята градина и поиска лист хартия. На недоумяващите ни погледи отвърна, че не бил като нас, да се учи на грамотност по клавиатурата, и можел да се съсредоточи единствено с писалка в ръката.

— Имате право, университетите са пълни с хора, които на ръка могат да пишат само цифри…

— В нашия такъв няма да намериш — обади се Акико.

— Нека не се разсейваме, моля ви се — прояви Стен председателския си рефлекс. — Госпожица Акико е права, че трябва да работим систематично. Да започнем с проучване на онова, което сме открили. Може би сред файловете ще открием нещо, което да ни ориентира. Освен това, ще си изясним по-конкретно намеренията на… терористите, или там каквито са.

— Че какви други може да са! — прекъснах го аз.

— Например… не, не ми обръщайте внимание… мина ми нещо през ума, но то е много абсурдно…

Имам една идея — намеси се Акико. — Пит, дай ми всички файлове да ги изчета. Ще се опитам да идентифицирам тоя тип по почерка.

— Какво имаш предвид?

— Като пише програми, всеки си има свои хватки, които използва машинално, ти го знаеш не по-зле от мен.

— Но това е огромен труд, за да го откриете, ще трябва да изчетете всичко, което е в масивите — възрази Стен и по това си пролича, че наистина е динозавър от зората на компютърната ера.

Понечих да му обясня, че има и по-бързи начини, но Акико ме изпревари: — Нищо подобно, за ден-два ще открия особеностите на неговия почерк. После ще ги пусна за издирване в щатните програми на проекта, които всеки подписва с официалната си парола и ще го открия за броени минути.

— Е, в компютърните технологии не мога да се състезавам с вас — съгласи се шведът и си записа нещо. — Датировката на файловете също може да ни помогне.

— Ей-сега ще разберем… — включих гривната си и погледнах монитора. — М-да… май че си е свършил вече работата, и то доста отдавна. Последният файл е отпреди година и нещо.

— Я да видя — Стен изчака принтера да разпечата списъка и го пое. — Знаете ли, може ефектът от първото злощастно изпитание да ги е привлякъл. Първият файл се появява скоро след това.

В този момент имах чувството, че напипвам нещо много важно и ако се бях съсредоточил, може би щях да хвана нишката, но близостта на Акико ме разсейваше, по това време на денонощието с нея обикновено не водехме сериозни разговори. А и Стен отклони разсъжденията ни в съвсем друга посока.

— Макар одеве да казах, че ми е хрумнало нещо абсурдно… извинете ме, Питър, но не бива да пренебрегваме нито една хипотеза… Акико, знаете ли за сблъсъка му с Лонски?

— Стен, ама вие в Европа изглежда съвсем сте се побъркали на тема антиамериканизъм! — зинах аз.

— Пит, за какво говори той, можеш ли да ми обясниш?

— Тоя дърт фантазьор иска да каже, че сред заподозрените е и правителството на Съединените щати!

— Момент, моля ви! Питър, съгласете се, че САЩ не са само Босуош, Сансан, Хюстрида и езерният градски пояс. Между тях има милиони квадратни мили, населени предимно с аутсайдери, които вегетират с боновете на WPSW или се молят някоя японска или индийска компания да купи буренясалата им ферма. Основни източници на доходи в тези райони са атомните електростанции. Нима е невъзможно там да се роди съпротива срещу „Слънчевите стълбове“? Та нали самият Лонски ви го е казал н очите?

Монотонният глас на Стен ме успокои донякъде, Акико ме гледаше изпитателно и аз усетих, че патриотизмът ми е поставен на изпитание от натрапчивия интерес на Лонски към възможностите за дестабилизация на проекта. И както преди години в България си дадох сметка, че наистина почти не познавам вътрешността на страната си, от детството си въобще не бях стъпвал по местата, за които