Ден или два по-късно срещнах Франки — с куфарче в ръка, а през другата прехвърлил шлифер — дреха, абсолютно непотребна при нашите условия. Подкачих го да не е настинал, че е взел топла дреха.

— Заминавам си за Великден, а ми съобщиха ми, че на Схипсхол има вятър, температурата е седем градуса и вали — отвърна той и предложи да му правя компания за едно кафе, докато му дойде време да върви на терминала. Попитах не е ли рано, беше едва сряда.

— Искам да свърша някои работи у дома, затова тръгвам по-рано. И извинявай, че ти отказах оная вечер, но трябваше да приключа с програмата си за тази седмица предварително, за да имам допълнителни дни отпуск.

Докато си пиехме кафето, Франки ме смая с признанието си, че се кани да напуска проекта.

— Аз и без това не съм тук от самото начало, така и не успях да се впиша в екипа. А освен това има и много по-важни неща от проекта. Направих за материята каквото можах, време е да се погрижа за духа. С две думи, смятам да се посветя на мисионерство.

— А стига бе! Нали сам казваше, че то било кауза пердута?

— Всеки има своите моменти на слабост — оправда се той. — А и мисията, за която се готвя, е твърде необикновена.

Почнах да се упражнявам в остроумие върху решението му и скоро той се вкисна и стана, без да допие кафето си. Рече само едно сухо „Довиждане“, а мен и до днес ме гложди съвестта, че така свърши нашата последна среща.

Същата вечер очаквахме Акико да съобщи резултатите от проучването си, но доста преди уреченото време тя ми се обади с един озадачаващ въпрос:

— Пит, ако ти е доскучало тук, защо си го изкарваш на нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Добре тогава, не ми се щеше да те излагам пред Стен, но ти си го изпроси.

— Чакай, аз наистина… — но опърничавата ми приятелка вече затвори.

Следващите няколко часа прекарах в тревожни размисли. Акико се появи нацупена, отказа въобще да разговаря с мен и прекарахме десетина тягостни минути, докато екипът се окомплектова. Стен от вратата я попита: — Открихте ли го?

— Да, и нещо повече. Той е тук, сред нас.

— Нищо не разбирам…

— Господин Густафсон, този безделник е решил да си разнообрази ежедневието за наша сметка. Всичко това го е съчинил той! Открих над десет характерни особености, и само в неговите програми ги има!

Шведът почна да примигва, а аз загубих дар слово. Но само за няколко секунди, а след това се ударих по челото и се задавих от смях.

— Господи, трябваше да досетя от самото начало! Сега ще ви обясня. Нали файловете бяха изтрити, и ги възстанових с моя програма. Затова те не са в оригиналния си вид и изглеждат така, като че ли аз съм ги създал. Акико, извинявай, че ти отворих безсмислена работа…

Приятелката ми някое време гледаше обидено, но Стен веднага подхвана смеха ми и тя, ще не ще, трябваше да се присъедини към нас.

— Добре, сега какво ще правим? — попита Стен, когато се насмяхме до насита. — Връщаме се пак към началото.

Постарах се да се съсредоточа.

— Нека пробваме от друга страна. Стен, вие нали казахте, че паролата „Дьолингер“ ви е позната? Припомнихте ли си какво е това име?

— Мисля, че беше някакъв известен спортист, трябва да го има в енциклопедиите… Името е немско, значи „Майерс“ ще свърши работа. Клавиатурата ви има ли парола?

Минута по-късно той победоносно съобщи:

— Така си и знаех! Бернд Дьолингер, европейски шампион по бокс през девета и десета година и олимпийски вицешампион от дванайсета… А, има още един — Йозеф фон, теолог от деветнайсети век. Преподавал в Мюнхен, но бил в опозиция на Ватикана и папата го отлъчил…

Като че ли пред очите ми блесна светкавица.

— Има ли нещо общо със старокатолическата църква? — прекъснах го аз.

— Пише, че бил сред основателите й.

— Пипнахме го! Франк ван Доорен е нашият човек!

— Тази божа кравичка? — изуми се Стен.

— Извинявайте, приятели, че не ви спуснах цялата предварителна информация, но нещата се навързват като по конец — и им казах за писмото на Лио. Акико ме изслуша с пламнали очи, а Стен замислено клатеше глава.

— А вие смятахте да го привлечете към екипа… Ако бяхте ни казали всичко в началото, можехме да си спестим тези дни. Та този Лио направо ви е дал нишката в ръцете със споменаването на религиозните фанатици!

Съобщих им за срещата си с Франк и Стен изкоментира: — Ами да, свършил си е работата и бяга.

— И какво ще предприемем сега? — това беше Акико.

— Проклетият Лио не ми даде обратен адрес и ме предупреди да не го търся, защото можело да ми прихванат съобщението. Щял да ми се обади по-късно…

Не можехме обаче да чакаме обаждането на Лио и решихме, че Стен ще прати и-мейл до „Грийнпийс“ с молба да му го препратят незабавно. А по-късно през нощта Акико сподели с мен лошото си предчувствие, че Лио няма да получи вестта навреме.