— Те ли се обърнаха към вас за сделката?

— Да. Първо направили някои проучвания — чух за това много преди да дойдат при мен. Когато ме попитаха, им отговорих, че не проявявам интерес.

— Защо?

— Не обичам да продавам земя.

— Защо?

— Земята трябва да се пази и да се предава в семейството. Наследих няколко участъка от майчиния си род. Онзи, от който се интересуваха Гордънови, беше от страна на съпруга ми. — Тя като че ли се замисли за миг, после прибави: — Тад ме накара да обещая, че няма да я продавам. Искаше да остане за децата. Но това беше само един акър. Парите не ми трябваха, разбира се, но Гордънови изглеждаха толкова влюбени в тази скала… Попитах децата и те решиха, че баща им би го одобрил.

Винаги се удивлявам, че вдовиците и децата, които нямат представа какво да купят на старото момче за Коледа или Деня на бащата, знаят точно какво би искал покойният страхотен татко.

Госпожа Уили продължи:

— Семейство Гордън знаеха, че земята не може да се обработва.

— Вие споменахте за това — казах аз и подчертано попитах:

— Като стана дума, не сте ли съгласна, че двайсет и пет хиляди долара са повече от пазарната цена?

Тя се наведе напред и ми съобщи:

— Освен това им дадох право да минават през моята земя, за да стигнат до тяхната. Пък и цените растат.

— Госпожо Уили, не ви обвинявам за това, че сте сключили изгодна сделка. Чудя се защо семейство Гордън са искали или за какво им е трябвала чак толкова онази земя.

— Вече ви казах. Това е всичко, което зная.

— Гледката от земя за двайсет и пет хиляди трябва да е поразителна.

— Така е.

— Споменахте, че давате под наем обработваемата си земя казах аз.

— Да. Синовете ми не се интересуват от земеделие.

— Сделката със семейство Гордън ли ви подсети за това?

Искам да кажа, да давате земята си под наем?

— Всъщност не.

— И те не са ви питали дали бихте им дали под наем част от скалите?

Тя се замисли за миг, после отвърна:

— Не.

Погледнах Бет. Не виждах никаква логика. Двама държавни служители, които всеки момент могат да бъдат прехвърлени на друго място, наемат къща на слънчев плаж, после купуват един акър земя на северния бряг за двайсет и пет хиляди долара, за да имат още една гледка към морето.

Щяхте ли да се съгласите, ако ви бяха предложили да им дадете под наем около акър от онази скала? — попитах госпожа Уили.

Тя кимна.

— Може би щеше да е по-добре.

— Колко бихте поискали на година?

— О… не зная… земята не може да се използва… предполагам, че хиляда би било честно. Гледката е много хубава.

— Ще бъдете ли така любезна да ни покажете тази земя?

— Мога да ви упътя. А можете да видите и картата в общината.

— Ще ви бъдем много признателни, ако дойдете с нас — каза Бет.

Госпожа Уили погледна часовника си, после погледна Бет и каза:

— Добре. Изчакайте минутка. И влезе в къщата през задната врата.

— Мръсна дъртофелница — казах на Бет.

— Виждаш в хората само най-лошото.

— Този път се държах любезно.

— На това ли му казваш любезно?

— Да, държах се любезно.

— Ужас!

Реших да сменя темата.

Семейство Гордън е трябвало да станат собственици на земята. Тя кимна.

— Защо?

— Не зная… Ти ми кажи.

— Помисли.

— Добре…

Госпожа Уили излезе през задната врата — остави я отключена. Носеше чантичката си и ключове за кола. Приближи се до автомобила си, сив додж на около пет години. Ако Тад беше жив, щеше да одобри.

Двамата с Бет потеглихме след нея. Завихме надясно по Мидъл Роуд, шосе с четири платна, ориентирано изток-запад, успоредно на стария Мейн Роуд, останал от колониалната епоха. Мидъл Роуд минаваше през сърцето на лозарския район, прострял се сякаш безкрай във всички посоки. Слънцето напичаше предното стъкло, въздухът миришеше на грозде, зад волана седеше меднокосо маце и ако не разследвах убийството на двама приятели, щях да си подсвирквам.

На около километър и половина на север обработваемата земя внезапно се издигаше като стена, толкова стръмна, че не можеше да се използва, за земеделие, и склонът бе покрит с дървета и храсти. Това всъщност беше скалата, чийто северен склон се спускаше към морето, но оттук водата не можеше да се види.

Пътен знак ни показа, че сме в селцето Пеконик. От двете страни на пътя имаше много лозя, всички обозначени с дървени табели с позлатени и лакирани емблеми, обещаващи скъпи вина.

— Картофена водка — казах на Бет. — Това е. Трябват ми само двайсет акра и дестилатор. Кори и Крумпински, прекрасна картофена водка, естествена и с есенция. Ще наема Марта Стюарт да пише готварски книги и да предлага мезета за водката — миди, стриди, такива неща. Много шикозно. Какво мислиш?

— Кой е Крумпински?

— Не зная. Някой. Полска водка. Стаили Крумпински.

Той е рекламно творение. Седи си на верандата и говори мъгляви неща за водката. На деветдесет и пет години е. Неговият брат близнак Стивън е бил производител на вино и е починал на трийсет и пет. Какво ще кажеш?

— Чакай да помисля. Междувременно, този прекалено скъп акър земя ми се струва по-странен, като имаш предвид, че семейство Гордън биха могли да го вземат под наем за хиляда долара. Това важно ли е за убийствата?

— Може би. От друга страна, възможно е да става дума и за лоша преценка от страна на Том и Джуди или даже за измама. Може да са измислили начин да откупят правата за обработване на земята. Така за двайсет и пет хиляди ще имат цял акър точно до морето, който навярно ще струва сто хиляди, ако може да се застроява. Добра печалба. Тя кимна.

— Ще поговоря с хората в общината за средните продажни цени. Очевидно си измислил нова теория.

— Може би. Не е очевидно. Известно времтя помълча, после продължи:

— Искали са непременно да станат собственици на земята. Нали така? Защо? За да я разработят ли? Веднага?

Някакъв голям проект? Нефт, газ, въглища, диаманти, рубини…? Какво?

— На Лонг Айланд няма минерали, благородни метали и скъпоценни камъни. Само пясък, глина и скала. Зная го даже аз.