Хвърлих поглед към Бет.

— Ще пратя патрулна кола да обикаля района — отвърна тя.

— Ако се почувствате нервна или чуете нещо, съобщете в полицията. Не се тревожете.

Агнес Мърфи кимна.

Отворих вратата и излязох навън.

— Тя наистина има право — казах на Бет.

— Зная. Ще се погрижа.

Двамата заобиколихме към страничния двор и открихме дупката в живия плет. Оттам се виждаше задната част на къщата на семейство Гордън и верандата, а ако човек минеше през плета и погледнеше наляво, можеше да види морето. В залива плаваше синьо-бяла яхта.

— Това е лодката на пристанищната полиция — каза Бет.

— Пратили сме четирима леководолази да търсят два малки куршума в тинята и водораслите. Ще е страхотен късмет, ако ги открият.

От престъплението още не бяха минали двайсет и четири часа и мястото щеше да е блокирано поне до следващата сутрин, така че не влязохме в двора на жертвите, защото това щеше да означава отново да се регистрираме. Но тръгнахме покрай живия плет към залива откъм страната на семейство Мърфи. Колкото повече се приближавахме до солената вода, толкова по-ниски ставаха храстите и в един момент, на десетина метра от морето, вече можех да виждам над тях. Продължихме да вървим към мястото, където вълните се плискаха във вълнолома. Наляво беше старият подвижен кей на семейство Мърфи, а надясно — неподвижният кей на семейство Гордън. „Спирохета“ я нямаше.

— От Корабната служба откараха яхтата на техните докове. Хората от лабораторията ще работят по нея там — каза Бет:

— Какво мислиш за семейство Мърфи?

— Мисля, че са го направили те.

— Какво?

— Че те са убили семейство Гордън. Не директно. Но са пресрещнали Том и Джуди на верандата, разговаряли са с тях половин час за супермаркетните продажби в съботния вестник, семейство Гордън са извадили пистолетите и са си пръснали черепите.

— Възможно е — призна Бет. — Но какво е станало с пистолетите?

— Едгар е направил от тях поставки за тоалетна хартия.

Тя се засмя.

— Ужасен си. Но някой ден ще пораснеш.

— Не, няма.

Няколко секунди помълчахме. Стояхме и гледахме залива. Водата, както и огънят, е хипнотизираща. Накрая Бет попита:

— Имал ли си връзка с Джуди Гордън?

— Ако бях имал, щях да ти кажа, а и щях да го призная на Макс.

— На Макс да. Но не и на мен.

— Добре — не съм имал връзка с Джуди Гордън.

— Но тя те е привличала.

— Тя привличаше всички мъже. Беше красива. — Не забравих да прибавя: „И много умна“, като че ли ми пукаше за това. Е, понякога ми пука, но друг път забравям да включа интелекта като положително качество. — Когато ти се случи млада, сексуално привлекателна двойка, може би трябва да имаш предвид и секса като мотив. Тя кимна.

— Ще си помисля.

От мястото, на което стояхме, можех да видя стълба в двора на семейство Гордън. Пиратското знаме все още се вееше на мачтата и двете сигнални флагчета видяха на рейката, известна също и като „нок“.

— Можеш ли да нарисуваш онези флагчета? — попитах Бет.

— Естествено. — Тя извади бележника си и химикалка и ги скицира. — Мислиш ли, че е нещо важно? Може би сигнал?

— Защо не? Това са сигнални флагчета.

— Според мен са просто за красота. Но ще разберем.

— Хайде да се върнем на местопрестъплението — казах аз.

Пресякохме границата между имотите и се спуснахме на кея на семейство Гордън.

— Добре, аз съм Том, ти си Джуди. Напускаме Плъм Айланд по обед, а сега е към пет и половина. Вкъщи сме си.

Аз изключвам двигателите. Ти първа слизаш от яхтата и завързваш въжето. Аз смъквам сандъка на кея. Така ли е?

— Точно така.

— Слизам на кея, двамата хващаме сандъка за дръжките и тръгваме нагоре.

Престорихме се, че го правим, и тръгнахме един до друг.

— Поглеждаме към къщата — продължих аз. — Ако на което и да е от трите равнища на верандата има някой, можем да го видим. Нали така?

— Да — съгласи се тя. — Да речем, че там има някой, но ние го познаваме и продължаваме да вървим.

— Добре. Но е логично този човек да се спусне към кея, за да помогне. Обикновена любезност. Така или иначе, продължаваме да вървим.

Продължихме един до друг и стигнахме до второто равнище на верандата.

— В някой момент ще забележим, че плъзгащата се стъклена врата е отворена — каза Бет. — Ако е така, ще се замислим и навярно ще спрем или ще се върнем. Вратата не би трябвало да е отворена.

— Освен ако не са знаели, че някой ще ги очаква в къщата.

— Точно така — потвърди Бет. — Но това би трябвало да е някой, който има новия ключ.

Продължихме към къщата, стигнахме до последното равнище на верандата и спряхме близо до двете тебеширени очертания.

Бет срещу това на Джуди и аз срещу това на Том.

— Семейство Гордън имат да направят още няколко стъпки — казах аз, — още минута или по-малко живот. Какво виждат те?

Бет погледна надолу към тебеширените силуети, после към къщата пред нас, към стъклените врати и непосредствено вляво и вдясно. Накрая отвърна:

— Те продължават да вървят към къщата, която е на петшест метра от тях. По нищо не личи да са се опитвали да избягат. Все още са един до друг, освен в къщата няма къде другаде да се скрият, а от това разстояние никой не може да избегне два изстрела в главата. Трябва да са познавали убиеца или той да не ги е разтревожил.

— Точно така. Мисля, че убиецът може да е лежал на шезлонга и да се е преструвал на заспал — ето защо не е слязъл да ги посрещне на кея. Двамата са познавали този човек и Том може да е извикал: „Хей, Джо, стани и ни помогни с този сандък, пълен с ваксина за ебола“. Или с антракс. Или с пари. И така, човекът се изправя, прозява се, прави няколко крачки към тях от някой от шезлонгите, приближава се, вади пистолет и им пръска черепите.

Става ли?

— Възможно е — отвърна Бет, заобиколи тебеширените очертания и застана на мястото, където трябва да беше стоял убиецът, няма и метър и половина от краката на жертвите. Аз заех мястото на Том. Бет вдигна дясната си ръка и с лявата стисна дясната си китка. Насочи показалец право към лицето ми и каза:

— Бум.

— Когато са ги застреляли, те не са носели сандъка. Иначе е щял да излети от ръката на Том. Първо са го оставили на земята.

— Не съм сигурна, че са носили сандък. Това е твоя теория, не моя.

— Тогава къде е сандъкът, който винаги беше на яхтата?

— Кой знае? Някъде. Виж тези две очертания, Джон.