— Наистина ли? И баща ти я е продал?

— Трябваше. Когато съм се родила аз, фермата се е намирала по средата на предградията. — Смятаха ни за странни.

В училище ми се смееха. За това, че съм дъщеря на фермер. — Тя се усмихна. — Но татко се смя последен. Един милион долара за земята. Тогава бяха големи пари.

— И сега са големи. Ти ли ги наследи?

— Още не. Но прахосвам парите на тръстов фонд.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Не, но ще ти дам да покараш БМВ-то ми.

— Тук намали и завий наляво.

Тя зави и отново се насочихме на север. Бет ме погледна и каза:

— Разбрах, че си бил женен.

— Разведен съм.

— Подписано, подпечатано и доставено на адресата?

— Така ми се струва.

— Спомням си един материал по телевизията… когато са те ранили… привлекателна жена посещава болницата за едно с кмета, шефа на полицията… спомняш ли си го?

— Не. Но чух за това — отвърнах аз. — Надясно и веднага наляво.

Оказахме се на Лайтхауз Роуд и аз казах:

— Карай бавно и ще четем номерата.

От двете страни на уличката — която около километър и половина по-нататък водеше до фара Хортън Пойнт — бяха пръснати малки къщи, заобиколени от лози.

Стигнахме до приятна тухлена вила, на пощенската кутия на която пишеше „Уили“. Бет спря колата на тревата.

— Предполагам, че е тук.

— Навярно. Между другото телефонният указател е пълен с фамилии като нейната. Сигурно стари чешити.

Слязохме и тръгнахме по каменната пътека към входната врата. Нямаше звънец и почукахме. Почакахме. Под големия дъб до къщата бе паркиран автомобил, затова зао-оиколихме отстрани, после и отзад.

Една слаба седемдесетинагодишна жена, облечена в лятна рокля на цветя, се мотаеше из зеленчукова градина.

— Госпожо Уили? — повиках я аз, детективът.

Тя вдигна глава, после тръгна към нас. Пресрещнахме я на моравата между къщата и градината.

— Аз съм детектив Джон Кори. Снощи ви се обадих по телефона. Това е партньорката ми детектив Бет Пенроуз.

Тя погледна късите ми панталони и аз си помислих, че ципът ми може да се е отворил.

Бет показа на госпожа Уили значката си и възрастната дама очевидно се успокои по отношение на нея, но като че ли изпитваше съмнения по отношение на мен.

Усмихнах й се. Тя имаше имаше сиви очи, сива коса и интересно лице с прозрачна кожа — лице, което ми напомняше за стара картина. Не някоя конкретна картина, художник или стил, просто за стара картина.

Тя ме погледна и каза:

— Телефонирахте ми много късно.

— Не можах да спя. Това двойно убийство не ми дава мира, госпожо Уили. Извинявам се.

— Мисля, че няма нужда да се извинявате. С какво мога да съм ви полезна?

— Ами — отвърнах аз, — интересува ни земята, което сте продали на семейство Гордън.

— Струва ми се, че ви казах всичко, каквото зная.

— Да, госпожо. Навярно е така. Само още няколко въпроса.

— Елате да седнем.

Седнахме на столове под една плачеща върба.

Маргарет Уили бе третият възрастен човек, с когото се срещах днес, и реших да постигна с нея по-добри резултати, отколкото с Едгар и Агнес. Всъщност тя изобщо нямаше да ме ядоса, можех да го усетя. Беше сериозна, от стар род, делова и сдържана. Аз съм много добър в разпитите, защото мога да разбирам характерите и типовете и в съответствие с тях да променям подхода си. Това не означава, че съм мекушав, чувствителен или състрадателен. Аз съм високомерен, егоцентричен и упорит шовинистичен нерез. Това е моето амплоа. Но слушам и казвам онова, което трябва да се каже. Това е част от работата.

— Сама ли поддържате всичко тук? — попитах я.

— Почти. Имам син и две дъщери. И тримата са семейни и живеят наблизо. Четири внучета. Съпругът ми Тад почина преди шест години.

Бет изказа съболезнованията си, после попита:

— Ваши ли са тези лозя?

— Част от земята е моя. Давам я под наем на винопроизводителите. Трябвали им двайсет години, така казаха. Аз не разбирам нищо от лозарство. — Тя погледна Бет. — Това отговаря ли на въпроса ви?

— Да, госпожо — каза Бет и после попита: — Защо сте продали онзи един акър на семейство Гордън?

— Какво общо има това с убийството им?

— Не зная, докато не разберем повече за сделката — отвърна Бет.

— Това е обикновена продажба на земя.

— Честно казано, госпожо — намесих се аз, — струва ми се странно, че семейство Гордън са похарчили толкова много пари за земя, която не може да се обработва.

— Мисля, че вече ви казах, детектив — те искаха изглед към Пролива.

— Да, госпожо. Споменаха ли някаква друга причина, поради която искат земята? Например за риболов, излизане с лодка или лагеруване?

— За лагеруване. Споменаха, че щели да си опъват палатка. И за риболов. Искаха да карат сърф нощем край свой собствен плаж. Освен това казаха, че искали да си купят телескоп. Искаха да се занимават с астрономия. Били ходили в института „Къстър“. Били ли сте там?

— Не, госпожо.

— Това е малка обсерватория в Саутхолд. Семейство Гордън се били запалили по астрономията.

Това беше ново за мен. Логично е хората, които по цял ден гледат бацили под микроскоп, да не искат нощем други лещи пред очите си. Но човек никога не знае.

— Ами излизането с лодка? — попитах аз.

— Оттам не може да се излезе с нищо, освен може би с кану. Земята е на висока скала и е трудно да качиш горе нещо друго, освен кану, и после да го спуснеш пак долу.

— Но до брега може да се стигне с лодка, нали?

— По време на прилив може, но по целия бряг има коварни подводни скали. При отлив навярно е възможно да спуснеш котва и да доплуваш до брега.

Кимнах, после попитах:

— Споменаха ли за някакви селскостопански интереси към земята?

— Не. Тя не става за обработка. Нали ви казах?

— Не си спомням.

— Е, казах ви. Ако нещо изобщо може да расте на онази скала, трябва му много време, за да свикне с вятъра и соления въздух.

— Добре. — Тръгнах по друга следа. — Какво беше впечатлението ви от семейство Гордън?

Тя ме погледна, замисли се за миг, после отвърна:

— Мила двойка. Много приятни хора.

— Щастливи ли бяха?

— Изглеждаха щастливи.

— Бяха ли възбудени от покупката си?

— Може да се каже.