— Така е… но имаш нещо предвид.

— Не е нещо конкретно. Имам онова… чувство… като че зная какво е важно и какво не, като някой от онези образно-асоциативни тестове. Нали разбираш? Виждаш четири картини — птица, пчела, мечка и тоалетна чиния. Коя от четирите не си е на мястото?

— Мечката.

— Мечката ли? Защо мечката?

— Тя не лети.

— И тоалетната чиния не лети — отбелязах аз.

— Тогава и мечката, и тоалетната чиния не са си на мястото.

— Ти не… Така или иначе, усещам кое е на мястото си в цялостната картина и кое не.

— За това усещане ли ми говореше сутринта?

— Да.

Стоповете на госпожа Уили светнаха и тя отби от магистралата по черен фермерски път. Бет не внимаваше и след като за малко не пропусна завоя, трябваше да го вземе едва ли не на две колела.

Поехме на север към скалите по пътя, който минаваше между картофена нива наляво и лозя надясно. Друсахме се с петдесетина километра в час. Вдигахме адски много прах и аз действително можех да го усетя в устата си. Вдигнах си прозореца и казах на Бет да ме последва.

Тя го направи и без никаква връзка каза:

— Амчи веч сме близо бе.

— Аз не говоря така. И не го намирам за смешно.

— Ясен си ми бе.

Госпожа Уили зави по още по-тясна пътека с дълбоки коловози и след неколкостотин метра спря. Спряхме и ние.

Възрастната дама слезе. Ние също. Бяхме покрити с прах, както и колата — и отвън, и отвътре.

Приближихме се до госпожа Уили, която стоеше в основата на скалата.

— Не е валяло от две седмици — каза тя. — Лозарите обичат да е така по това време на годината. Казват, че гроздето ставало по-сладко и не толкова воднисто. Готово за гроздобер.

Отупвах праха от тениската и челото си и изобщо не ми пукаше.

Госпожа Уили продължи:

— Но това време на годината картофите също нямат нужда от дъжд. Но за зеленчуците и овощните дървета няма да е зле да се понаквасят.

Наистина, ама наистина не ми пукаше, но не знаех как да изразя това, без да ставам груб. Предполагам, че някои хора се молят за дъжд, а други за слънце — казах. — Такъв е животът. Тя ме погледна и отвърда:

— Вие не сте оттук, нали?

— Не, госпожо. Но вуйчо ми има къща тук. Хари Бонър.

Брат на майка ми. Има ферма до залива долу в Матитък.

— А, да. Жена му Джун се спомина приблизително по същото време като моя Тад.

Горе-долу. — Не се изненадвах толкова, че Маргарет Уили познава вуйчо Хари — искам да кажа, че постоянното население тук е двайсетина хиляди, тоест с пет хиляди души по-малко, отколкото работят в Емпайър Стейт Билдинг. Не искам да кажа, че всичките двайсет и пет хиляди души, които работят в Емпайър Стейт Билдинг, се познават, но така или иначе, предполагам, че Маргарет и покойният Тад Уили са познавали покойната Джун Бонър. Хрумна ми странната мисъл, че ако събера Маргарет и лудия Хари, ако те се оженят и ако умрат, ще ми оставят хиляди акри земя в Северния край. Първо щеше да ми се наложи да очистя братовчедите си, разбира се. Това звучеше малко прекалено като в Шекспир. Имах силното чувство, че съм прекарал прекалено дълго време тук, в седемнайсети век.

— Джон? Госпожа Уили те попита нещо.

— О, извинете! Раниха ме тежко и все още от време на време губя съзнание.

Изглеждате ужасно — съобщи ми госпожа Уили.

— Благодаря.

— Питах ви как е вуйчо ви?

— Много добре. Сега си е в града. Прави много пари на Уолстрийт. Но е много самотен, откакто почина вуйна Джун.

— Предайте му моите почитания.

— Непременно.

— Вуйна ви беше прекрасна жена.

— Да. — Каза го с онази интонация, която означава: „Как ли племенникът се е е пръкнал такъв кретен?“

Джун беше добър археолог любител и историк — продължи Маргарет.

Точно така. Членуваше в Пеконийското историческо дружество. И вие ли членувате там?

Да. Така се запознахме. Вуйчо ви не проявяваше интерес, но финансира няколко разкопки. Разкопахме основите на фермерска къща от 1681 година. Би трябвало да разгледате музея ни, ако досега не сте го направили.

— Всъщност днес имах намерение да ида, но изникна този случай.

— Отваряме само през уикендите след Деня на труда. Но аз имам ключ.

Ще ви се обадя по телефона. — Погледнах нагоре към скалата, която се издигаше от равнината, и попитах:

— Това ли е земята на семейство Гордън?

Да. Виждате ли онзи кол ей там? Това е югозападният ъгъл. На стотина метра по тази пътека е югоизточният ъгъл. Участъкът започва оттук и стига до върха на скалата, после се спуска от другата страна и свършва при горната граница на прилива.

Наистина ли? Не ми звучи много точно.

Съвсем точно е. Такива са и обичаят, и законът. До горната граница на прилива. Плажът е на всички.

— Ето затова обичам тази страна.

Нима?

— Категорично.

Тя ме погледна и каза:

— Аз съм от Дъщерите на американската революция.

— Веднага го разбрах, госпожо.

Семейството ми живее в този окръг от 1653-та.

Мили Боже!

Пристигнали са от Масачузетс с „Форчън“, корабът след „Мейфлауър“. После са дошли тук, на Лонг Айланд.

Невероятно. За малко да сте наследничка на първооснователите от „Мейфлауър“.

Наследничка съм на първооснователите от „Форчън“ — отвърна госпожа Уили, огледа се и аз проследих погледа й. На юг от нас се простираше картофената нива надясно и лозята наляво. Трудно е да си представиш какъв е бил животът през седемнайсети век. На хиляди километри от Англия, гори на мястото на днешните полета, прочистени с помощта на брадви и волове, непознат климат, непозната почва, малко домашни животни, несигурни източници на облекло, оръдия, семена, барут, и навсякъде враждебно настроени индианци.

— Звучи по-ужасно от Сентръл Парк посред нощ през август.

Маргарет Уили не ми обърна внимание и продължи:

— За хора като нас — искам да кажа за моя народ — е много трудно да се разделим дори само с един акър земя.

— Така е. — Но за двайсет и пет бона можем да поговорим. — Веднъж намерих куршум от мускет — информирах я аз.

Госпожа Уили ме изгледа така, сякаш съм кретен. После насочи вниманието си към Бет и известно време поговори с нея, а накрая каза: