— Защо?

— Не зная. — Обърнах се към Пролива и седнах с крака, увиснали от перваза. — Тук е страхотно. Защо не седнеш?

— Студено ми е.

— Ето, вземи ми тениската.

— Не, смърди.

— И ти не ухаеш на рози.

— Уморена съм, мръсна съм, чорапогащникът ми е скъсан и трябва да се изкъпя.

— Тук е романтично.

— Би могло да е. Но не и сега. — Тя се изправи, хвана въжето и се заизкачва към върха. Изчаках я, после я последвах.

Бет нави въжето и пак го остави под дървото, както го беше намерила. Обърна се и двамата се оказахме лице в лице, на трийсетина сантиметра един от друг. Знаете ги тия неловки моменти. Постояхме така точно три секунди, после аз протегнах ръка и я погалих по косата, сетне и по лицето. Приближих се за големия целуфан, сигурен, че най-поел е ще слеем устни, но тя отстъпи и промълви вълшебната думичка, на която всички модерни мъже в Америка са тренирани да реагират като кучето на Павлов.

— Не.

Незабавно отскочих два метра назад и плеснах с ръце зад гърба си. Оная ми работа увисна като отсечено дърво и аз възкликнах:

— Погрешно съм взел приятелските ти закачки за сексуална покана. Прости ми.

Всъщност не се случи точно така. Тя наистина промълви „не“, но аз се поколебах с изражение на жалко разочарование и Бет каза: „Не сега“, което е хубаво, после добави: „Може би по-късно“, което беше още по-хубаво, и накрая рече: „Харесвам те“, което бе най-хубаво.

— Не бързай — отвърнах аз и бях искрен, стига тя да се вместеше в рамките на седемдесет и два часа, което за мен е нещо като краен срок. Всъщност чакал съм и повече време.

Не казахме нищо повече по този въпрос, спуснахме се от другата страна на скалата и се качихме в колата.

Тя запали двигателя, превключи на скорост, после пак изключи, наведе се към мен и леко ме целуна по бузата, след това отново включи на скорост и потеглихме сред облак прах.

Километър и половина по-нататък излязохме на Мидъл Роуд. Бет имаше добро чувство за ориентация и се отправихме обратно към Насау Пойнт без моя помощ.

Стояхме до отворена бензиностанция и използвахме съответните тоалетни, за да се освежим, както се казва. Не мога да си спомня кога за последен път бях изглеждал толкова мръсен. Аз съм доста спретнат тип, манхатънско конте с ушити по поръчка костюми. Сега отново се чувствах като хлапе — като мръсния Джони, който рови наоколо из индианските гробища.

От магазинчето на бензиностанцията купих няколко страхотни закуски — говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета. В колата предложих на Бет, но тя отказа.

— Ако сдъвчеш всичко това заедно, има вкус на един тайландски специалитет, казва се Сандан Фон. Съвсем случайно го открих.

— Разбрах те.

Няколко минути пътувахме в мълчание. Съчетанието от говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета имаше ужасен вкус, но аз умирах от глад и исках да изчистя праха от устата си.

— Какво мислиш? — попитах. — Искам да кажа, за скалата?

Тя помълча малко, после отвърна:

— Мисля, че и аз щях да харесвам семейство Гордън.

— Сигурен съм.

— Мъчно ли ти е?

— Да… искам да кажа, че не бяхме чак толкова големи приятели… познавах ги само от няколко месеца, но бяха добри хора, адски забавни и жизнерадостни. Бяха прекале но млади, за да завършат така живота си.

Тя кимна.

Пресякохме издигнатия път към Насау Пойнт. Започваше да се здрачава.

— Разумът ми подсказва, че онова парче земя е такова, каквото изглежда. Романтично кътче, място, което да е само за тях двамата. Били са от Средния Запад, навярно са имали там своя земя, а тук са се оказали наематели в район, в който земята означава много, също като там, откъдето са дошли… Нали така?

— Точно така.

— И все пак…

— Да. И все пак… И все пак, ако бяха взели скалата под наем за пет години, са можели да си спестят двайсетина бона. Но е трябвало да са собственици на земята. Помисли за това.

— Мисля.

Завихме към къщата, в която бяха живели Том и Джуди, и Бет спря зад джипа ми.

— Беше дълъг ден — каза тя.

— Ела до вкъщи. Карай след мен.

— Не, тази вечер си отивам у нас.

— Защо?

— Вече няма причина да оставам денонощно тук и управлението няма да ми плати мотела.

— Мини първо през вкъщи. Трябва да ти дам компютърните разпечатки.

— Ще почакат до утре. Сутринта трябва да ида до службата. Защо не се срещнем към пет часа?

— При мен.

— Добре. При теб, в пет часа. Дотогава ще съм събрала някаква информация.

— И аз.

— Искам да не правиш нищо без мен — отвърна Бет.

— Добре.

— Уточни положението си с началника Максуел.

— Ще го направя.

— И си почини малко — рече тя.

— И ти.

— Хайде, махай се от колата ми. — Бет се усмихна. — Прибирай се вкъщи. Наистина.

— Ще го направя. Наистина. — Слязох от колата й. Тя направи обратен завой, махна ми с ръка и потегли.

Седнах в джипа си и реших да не правя нищо, което да ме накара да говоря на френски. Закопчах си колана, заключих вратите, свалих ръчната спирачка. Запалих двигателя и колата просто нямаше какво да ми каже.

Докато шофирах към къщи, ми дойде наум, че не съм се сетил да използвам дистанционното управление, за да запаля джипа. Е, какво значение имаше? Така или иначе, новите бомби за коли избухваха след около пет минути. Освен това никой не се опитваше да ме убие. Е, един се беше опитал, но това нямаше нищо общо със сегашния случай. Имаше голяма вероятност да е било случайно, или ако е било предварително подготвено, убийците да смятаха, че съм извън играта и че за онова, с което съм ги ядосал, вече е отмъстено и без да съм мъртъв… Така действа мафията — ако оцелееш, обикновено те оставят на мира. Но онези господа, които бяха стреляли по мен, решително приличаха на латиноамериканци. А тези hombres никога не смятат работата за свършена, докато не гушнеш чимшира.

Но в момента това не ме вълнуваше. Повече ме интересуваше какво става тук. Искам да кажа, седя си аз в най-мирното кътче на планетата, опитвам се да накарам мозъка и тялото си да се възстановят, а точно под повърхността се случват всякакви странни неща. Продължавах да си мисля за свинята, от ушите, носа и устата на която течеше кръв… Осъзнах, че хората на този малък остров са открили нещо, което е в състояние да изтреби всичко живо на земята.

Най-удобното в използването на биологични оръжия е това, че лесно може да се отречеш от тях и че произходът им е неустановим. Биологичните проучвания и разработването на оръжия винаги са били