Изказвам благодарността си на следните хора за това, че споделиха с мен професионалния си опит. Всички възможни грешки и пропуски в тази книга са мои и само мои. Освен това тук-там съм си позволил художествена измислица, но като цяло съм се опитвал да се придържам към информацията и съветите, дадени ми от тях:

На първо място благодаря на детектив лейтенант Джон Кенеди от полицейското управление на окръг Насау, който свърши почти също толкова работа по романа, колкото и самият аз. Джон Кенеди е самоотвержен полицай, честен адвокат, опитен моряк, добър съпруг на Каръл, добър приятел на семейството ми и сериозен литературен критик. Много, много благодаря за времето и опита, които сподели с мен.

Бих искал отново да благодаря на Дан Стартър от „Проучвания за писатели“, Ню Йорк, за усърдния му труд.

Също така искам да благодаря на Боб и Линда Скалиа от Саутхолд за помощта им по отношение на местния фолклор и обичаи.

Искрени благодарности на Мартин Боуи и Лора Фланагън от градската библиотека в Гардън за изключителната им помощ при проучванията.

Много благодарности на Хауърд Полскин от Си Ен Ен и на Джанет Алсхауз, Синди Янкър и Майк Делгайдис от лонгайландските „Нюс 12“ затова, че ми предоставиха видеорепортажите си за Плъм Айланд.

Отново благодаря на Боб Уайтинг от „Банфи Винтнърс“ затова, че сподели с мен познанията и страстта си към виното.

Благодаря на д-р Алфонсо Торес, директор на ветеринарния център на Плъм Айланд, за времето, което ми отдели, и за търпението му. Изказвам възхищението си към него и екипа му за тяхната важна и всеотдайна работа.

Искрена признателност на моята помощничка Даян Франсис заради стотиците часове напрегнат и всеотдаен труд.

Благодаря на моя агент и приятел Ник Елисън и неговия екип, Кристина Харкар и Фей Бендър. Никой писател не би могъл да се надява на по-добро представяне и по-прекрасни колеги.

И на последно, но със сигурност не по значение място, отново благодаря на Джини Демил — това е нейната седма книга и тя продължава да редактира с обич и ентусиазъм.

По отношение на ветеринарния център на Плъм Айланд подопечен на Министерството на селското стопанство на Съединените щати, съм си позволил малка доза художественоствена измислица за самия остров и за работата, която се извършва там.

През бинокъла си виждах прекрасната дванайсетметрова яхта, закотвена на неколкостотин метра от брега. На борда имаше две трийсетинагодишни двойки, които прекарваха времето си в печене на слънце, чукане и тем подобни. Жените бяха по монокини. Един от мъжете се изправи на носа, изхлузи гащетата си, остана цяла минута да стърчи по пишка, после се хвърли в залива и заплува около кораба. Каква страхотна природа! Свалих бинокъла и си отворих бутилка будвайзер.

Беше късно лято, тоест не краят на август, а средата на септември, преди есенното равноденствие. Денят на труда1 бе отминал и започваше циганското лято, каквото и да означава това.

Аз, Джон Кори, по професия възстановяващо се ченге, така да се каже, в отпуск по болест, седях на задната веранда на вуйчо си, дълбоко потънал в плетен стол и с плитки мисли в главата. Хрумна ми, че основният проблем с това да не правиш нищо се крие във факта, че не можеш да разбереш кога си свършил.

Старомодната веранда заобикаляше от три страни викторианската фермерска къща от деветдесетте години на миналия век, цялата в островърхи покриви и сложни архитектурни орнаменти, кулички и фронтони. От мястото, на което седях, виждах полегатата зелена морава на юг към Грейт Пеконик Бей. Слънцето клонеше ниско на западния хоризонт — там си му беше и мястото в седем без петнайсет вечерта. Аз съм градско чедо, но наистина бях започнал да свиквам с провинцията, с небето и всичко останало, и преди няколко седмици най-после открих Голямата мечка.

Носех чисто бяла тениска и изрязани дънки, които ми бяха по мярка преди да отслабна толкова. Босите ми крака бяха вдигнати върху парапета и между двата ми палеца се виждаше въпросната яхта.

Приблизително по това време на деня започват да се чуват щурци, скакалци и още Бог знае какво, но аз много не си падам по звуците на природата, затова върху масичката до стола ми имаше малък касетофон, от който се носеше „Големият студ“, в скута ми бе бинокълът, а на пода до дясната ми ръка лежеше личният ми патлак, 38 — калибров револвер „Смит & Уесън“ с петсантиметрова цев, който точно влизаше в чантичката ми. Майтап бе.

Някъде по време на двете секунди между „Когато един мъж обича една жена“ и „Танцувайки на улицата“ чух или усетих от проскърцването на стария дъсчен под, че някой заобикаля по верандата. Тъй като живея сам и не очаквах никого, стиснах револвера в дясната си ръка и я отпуснах в скута си. За да не си помислите, че съм някой параноичен гражданин, трябва да отбележа, че не се възстановявах от заушки, а от три огнестрелни рани, две 9 — милиметрови и една от „Магнум“ 44 — ти калибър — не че големината на дупките има някакво значение. Както и при недвижимите имоти, най-важното при огнестрелните рани е мястото, мястото и пак мястото. Очевидно в случая дупките бяха на подходящото място, защото не гниех, а се възстановявах.

Погледнах надясно към западната страна на къщата. Иззад ъгъла се появи мъж, спря на около пет метра от мен и се вгледа в дългите сенки, хвърляни от залязващото слънце. Всъщност и самият той хвърляше дълга сянка, която минаваше през мен, и човекът като че ли не ме забелязваше. Но слънцето беше зад гърба му, така че и на мен ми бе трудно да различа лицето му или да се досетя за намеренията му.

— Да ви помогна с нещо? — попитах аз.

Той обърна глава към мен.

— О… здрасти, Джон. Не те видях.

— Сядай, началник. — Пъхнах револвера в дънките под тениската си, после намалих звука на касетофона.

Силвестър Максуел, известен също като Макс, главният представител на закона по тези места, намести