Гордън имаха чувство за хумор.

— Едгар Мърфи твърди, че жертвите понякога пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта — каза Макс. — Взимали държавния ферибот само когато времето било лошо и през зимата. Кимнах. Знаех това.

— Ще се свържа с Плъм Айланд и ще се опитам да разбера по кое време са си тръгнали — продължи той. — Морето е спокойно, приливът започва и вятърът духа от изток, така че трябва да са се придвижили максимално бързо.

— Не съм моряк.

— Е, аз пък съм. Може да са стигнали само за час, но обикновено пътят е поне час и половина. Семейство Мърфи са чули яхтата към 17:30, така че ако разберем по кое време Гордънови са напуснали Плъм Айланд, ще знаем с малко повече сигурност, че наистина е било така.

— Точно така. — Огледах терасата. Най-обикновена тераса със съответните мебели — маса, столове, бар, чадъри за слънце и прочее. През отвори в дъските растяха малки храсти и цветя, но като цяло нямаше място, на което някой да се скрие и да причака двама души.

— За какво мислиш? — попита Макс.

— Ами за великата американска тераса. Голяма, дървена и така нататък. Не като моята старомодна тясна веранда, която постоянно се нуждае от боядисване. Ако купя къщата на вуйчо си, бих могъл да построя тераса към залива като тази. Но пък тогава няма да имам такава голяма морава.

Макс помълча няколко секунди, после попита:

— Значи си мислиш за това, а?

— Да. А ти за какво си мислиш?

— Мисля си за двойно убийство.

— Хубаво. Кажи ми тогава какво друго научи тук.

— Добре. Пипнах двигателите. — Той посочи с палец към яхтата. — Когато пристигнах, още бяха топли, като труповете.

Кимнах. Слънцето започваше да потъва в залива и ставаше осезаемо по-тъмно и хладно. Беше ми студено само по тениска и къси панталони без бельо.

Септември наистина е златен месец навсякъде по атлантическото крайбрежие, от Оутър Банкс до Нюфаундленд. Дните са меки, нощите приятни за сън — лято е, но без жегата и влагата, есен е, но без студените дъждове. Летните птици още не са отлетели и първите прелетни птици от север спират тук по пътя си на юг. Предполагам, че ако напусна Манхатън и се установя тук, ще свикна с цялата тази природа, с карането на лодка, риболова и всичко останало.

— И още нещо — казваше Макс. — Вързалото е закачено за стълба.

— Е, това е страхотно разкритие. Какво е вързало, по дяволите?

— Въжето. Въжето на яхтата не е завързано за кнехта, а просто временно е закачено за един от стълбовете — големите стълбове, които стърчат от водата. От това заключавам, че са имали намерение скоро пак да отплават с яхтата.

— Добро наблюдение.

— Така е. Е, имаш ли някакви идеи?

— Никакви.

— Някакви наблюдения?

— Не.

— Теории, мисли, подозрения? Каквото и да е?

— Не.

Началникът Максуел очевидно искаше да прибави още нещо, като например „Уволнен си“, но вместо това рече:

— Трябва да се обадя по телефона. — После влезе в къщата.

Отново погледнах към труповете. Жената с лекия кафеникав костюм очертаваше с тебешир тялото на Джуди. В Ню Йорк обикновено това прави разследващият детектив и предполагах, че тук е същото. Идеята е, че именно детективът, който ще води случая до неговото разкриване и ще работи с областния прокурор, трябва да познава и да води цялото разследване, доколкото е възможно. Ето защо заключих, че въпросната жена е детектив от отдел „Убийства“ и че случаят е възложен на нея. Реших също така, че ако се съглася да помогна на Макс, ще ми се наложи да работя заедно с нея.

Местопрестъплението на убийство е едно от най-интересните места на света, ако знаете какво търсите и къде да го търсите. Да вземем например хора като Том и Джуди, които наблюдават под микроскоп микроорганизми и могат да ви кажат имената им, какво се готвят да направят в момента, какво са в състояние да направят на човека, който ги наблюдава, и така нататък. Но ако аз наблюдавах тези микроорганизми, щях да съм в състояние да видя само мънички гърчещи се създания. Аз не притежавам опитно око и опитен ум за микроорганизми.

И все пак, когато оглеждам труп и мястото около трупа, виждам неща, които повечето хора не виждат. Макс беше пипнал двигателите и труповете и бе забелязал, че са още топли, беше забелязал как е завързана яхтата и бе доловил куп дребни подробности, които не биха направили впечатление на обикновения гражданин. Но Макс не е истински детектив и действаше приблизително на второ равнище, докато за да разрешиш убийство като това, трябва да действаш на много по-висока плоскост. Той го знаеше и тъкмо затова ме бе повикал.

Случайно познавах жертвите, а за детектив, разследващ убийство, това е голямо преимущество. Знаех например, че на път за Плъм Айланд семейство Гордън обикновено носят къси панталони и тениски и че на работа навличат лабораторните си престилки или пък защитното си облекло. Освен това Том не приличаше на Том с черното си поло, а Джуди изглеждаше далеч по-пастелна, отколкото си я спомнях. Предположих, че са облечени така за прикритие и че носят маратонки, за да могат да тичат бързо. А може би просто си измислях улики. Човек трябва да внимава с тези неща.

Но тогава каква бе тази червена почва по подметките им? Откъде се беше взела? Не от лабораторията, навярно не и от пътя до кея на Плъм Айланд, не от яхтата им, не и от кея или терасата тук. Очевидно днес бяха ходили някъде другаде и специално се бяха облекли различно. А и денят със сигурност бе завършил различно. Тук ставаше нещо друго и нямах представа какво е то, но определено беше нещо друго.

И все пак имаше вероятност просто да са се натъкнали на въоръжен грабеж. Искам да кажа, че случаят можеше да няма нищо общо с работата им. Въпросът беше, че Макс се притесняваше от това и бе заразил с тревогата си и мен. И преди полунощ тук щеше да пристигне ФБР, хората от военното разузнаване и ЦРУ. Освен ако дотогава Макс не успееше да залови крадец наркоман.

— Извинете.

Обърнах се. Беше жената с кафявия костюм.

— Извинена сте — отвърнах.

— Извинете, имате ли някаква работа тук?

— Тук съм с цялата банда.

— Полицай ли сте?

Очевидно тениската и късите ми панталони не ми придаваха авторитетен вид.

— Тук съм с началника Максуел — казах аз.

— Вече се убедих в това. Регистрираха ли ви?

— Защо не идете лично да проверите? — Обърнах се и се спуснах на следващия етаж на терасата, като заобикалях малките цветни флагчета. Насочих се право към кея. Тя ме последва.

— Аз съм детектив Пенроуз от отдел „Убийства“, област Съфолк, и водя това разследване.

— Поздравления.

— И освен ако нямате официална работа тук…

— Ще трябва да приказвате с началника. — Спуснах се на кея и се приближих до яхтата. Духаше силно и слънцето беше залязло. Не виждах нито една платноходка в залива, но имаше няколко яхти, които пореха водите с включени светлини. На югоизток се бе издигнала луната и лъчите и искряха по вълните.

Приливът беше започнал и деветметровата яхта се издигаше почти на равнището на кея. Скочих на палубата.

— Какво правите? Не можете да се качвате там.