Съседът ги намерил на терасата зад къщата им…

— Макс, всичко това и сам ще го видя. Разкажи ми за съседа.

— Добре. Казва се Едгар Мърфи, възрастен джентълмен.

Към пет и половина чул да пристига яхтата на семейство Гордън. Петнайсетина минути по-късно наминал към тях и ги открил мъртви. Не е чул изстрели.

— Има ли проблеми със слуха?

— Не. Попитах го. Според него жена му също чувала добре. Така че сигурно убиецът е стрелял със заглушител.

А е възможно и да са по-глухи, отколкото си мислят.

— Но са чули яхтата. Едгар сигурен ли е за часа?

— Съвсем сигурен. Обади ни се в 17:51, така че времето отговаря.

— Добре. — Погледнах си часовника. Вече беше 19:10.

Проницателната идея да дойде и да ме вземе трябва да бе хрумнала на Макс скоро след огледа на местопрестъплението. Момчетата от отдел „Убийства“ на област Съфолк сигурно вече бяха там. Трябваше да дойдат от градчето Яфанк, от областното управление на полицията — на около час път с автомобил до къщата на семейство Гордън.

Макс продължаваше да разказва и аз се опитвах да вляза в стъпка, но откакто за последен път ми се беше налагало да мисля за такива неща, бяха минали около три месеца. Изкушавах се да изръмжа „Само фактите, Макс!“, но го оставих да си дудне. Отгоре на всичко в главата ми продължаваше да кънти последната песен от касетофона, а както знаете, наистина е вбесяващо, когато не можеш да изхвърлиш някоя мелодия от ума си.

Погледнах през отворения страничен прозорец. Пътувахме към Насау Пойнт, където живееха — или бяха живели — семейство Гордън. Северният край е нещо като Кейп Код, брулен от вятъра нос, заобиколен от три страни от вода и покрит с история.

Постоянното население е около двайсет хиляди души, пръснати доста нарядко, но през лятото и уикендите идват доста хора, а новите винарни привличат еднодневни екскурзианти.

Завихме на юг по Насау Пойнт, който е дълъг повече от три километра и се врязва в Грейт Пеконик Бей. Разстоянието от моята къща до тази на семейство Гордън е около шест и половина километра.

Насау Пойнт е летен курорт от 20 — те години и къщите варират от обикновени бунгала до огромни имения. Тук летувал Алберт Айнщайн и през хиляда деветстотин трийсет и някоя си именно тук написал прочутото си „Писмо от Насау Пойнт“ до Рузвелт, с което настоял президентът да побърза с разработването на атомната бомба. Останалото, както казват, е история.

Интересно е, че Насау Пойнт все още е дом на мнозина учени — някои работят в националната лаборатория Брукхейвън, тайно ядрено нещо си на още четирийсетина километра на запад. Други работят на Плъм Айланд — Сливовия остров, — извънредно секретен обект за биологични проучвания, който е толкова опасен, че е трябвало да бъде разположен на остров. Плъм Айланд се намира на повече от три километра от Ориент Пойнт, последното парче земя на Северния край — следващата спирка е Европа.

Не беше случайност, че Том и Джуди Гордън бяха биолози и работеха на Плъм Айланд. Можете да се обзаложите, че и Силвестър Максуел, и Джон Кори си мислеха за това.

— Съобщи ли на ФБР? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Защо не си го направил?

— Убийството не е федерално престъпление.

— Знаеш за какво говоря, Макс.

Полицейският началник Максуел не отговори.

Къщата на семейство Гордън бе разположена на малка уличка откъм западния бряг на носа. Беше ранчо, от онези, които се строяха през 60 — те години, осъвременено през 90 — те. Семейство Гордън, което произхождаше някъде от Средния Запад и не бе сигурно в развитието на кариерата си, наемаше къщата с възможност за закупуване, както веднъж ми бяха споменали. Ако се занимавах с работа като тяхната, и аз нямаше да правя никакви дългосрочни планове. По дяволите, дори нямаше да си купувам зелени банани.

Насочих вниманието си към гледката зад прозорците на джипа. Групички съседи и хлапета на велосипеди стояха в дългите лилави сенки на приятната сенчеста уличка, разговаряха и гледаха към дома на жертвите. Пред къщата бяха паркирани три саутхолдски полицейски автомобила и две необозначени коли. Микробус на областната съдебномедицинска лаборатория блокираше отбивката. Правилната стратегия е да не шофираш или паркираш на местопрестъпление, за да не унищожиш улики, и аз с радост видях, че малките провинциални полицейски сили на Макс са се сетили да не го направят.

На улицата имаше и два телевизионни микробуса, единият от местен новинарски канал, а другият от Ен Би Си.

Освен това забелязах група репортери, които приказваха със съседите и размахваха микрофони пред всеки, който си отвореше устата. Още не беше настанал обичайният цирк, но със сигурност щеше да се стигне и до това, когато и останалите телевизионни акули захапеха плъмайландската връзка.

Опъната жълта лента блокираше къщата и градината. Макс спря зад съдебномедицинския микробус и слязохме. Проблеснаха няколко фотоапарата, после се включиха светлините на видеокамери и бяхме запечатани за новините в единайсет часа. Надявах се, че комисията по инвалидността няма да ги гледа, да не споменавам за престъпниците, които се бяха опитали да ме очистят и които не знаеха къде се намирам.

На отбивката стоеше униформен полицай с папка — регистраторът на местопрестъплението — и Макс му даде моето име, длъжност и прочее, така че официално бях вписан и вече бях обект на призовки от страна на областната прокуратура и на потенциалните адвокати на защитата. Тъкмо това най-малко исках, но се бе случило да съм си вкъщи, когато се обади съдбата.

Тръгнахме по чакълената отбивка и влязохме през сводестия портал в задния двор, в по-голямата си част зает от кедрова тераса, спускаща се на етажи към залива и завършваща с дългия кей, на който беше завързана яхтата на семейство Гордън. Вечерта наистина бе прекрасна и ми се искаше Том и Джуди да са живи, за да й се насладят.

Забелязах обичайния контингент от съдебномедицинската лаборатория, плюс три униформени саутхолдски ченгета и жена с лек кафеникав костюм, бяла блуза и здрави обувки. Отначало си помислих, че може да е роднина на жертвите, повикана, за да идентифицира труповете и така нататък, но после видях, че държи бележник и химикалка и че има официален вид.

На сребристосивата тераса, един до друг, с крака към къщата и глави към залива, лежаха по гръб Том и Джуди, с неестествено разкривени ръце и крака. Полицейският фотограф снимаше труповете. Светкавицата осветяваше терасата и странно ги преобразяваше, като за микросекунда им придаваше призрачен вид.

Погледнах труповете. Том и Джуди Гордън бяха към трийсет и пет годишни, в много добра форма и дори в смъртта си невероятно красива двойка — дотолкова, че когато вечеряха в по-реномирани заведения, понякога ги взимаха за звезди.

И двамата носеха дънки, маратонки и пола. Полото на Том беше черно с някаква моряшка емблема отпред, а на Джуди — по-шикозно, зелено, с малка жълта платноходка отляво на гърдите.

Подозирах, че Макс не е виждал много жертви на убийство, но навярно бе имал достатъчно сблъсъци с естествена смърт, самоубийства, автомобилни катастрофи и прочее, за да не се държи като новак. Изглеждаше мрачен и загрижен и не откъсваше поглед от труповете, сякаш не можеше да повярва, че точно пред него на тази прекрасна тераса лежат убити хора.

От друга страна, вашият покорен слуга работи в град с около 1500 убийства годишно, та както се казва, със смъртта сме стари познайници. Естествено не виждам всичките тези 1500 трупа, но виждам достатъчно, че вече да не ми призлява, да не се изненадвам, стъписвам или натъжавам. И все пак е различно, когато става дума за хора, които си познавал и харесвал.

Пресякох терасата и застанах до Том Гордън. В основатана носа му се виждаше дупка от куршум. Джуди