лостчето на стола и постоянно променяше наклона на облегалката. Когато зае едно от легналите си положения, ме попита:

— Какво са направили? Откраднали са цял куп бацили, за да унищожат света ли?

— Не, откраднали са ваксина за много пари. Искали са да забогатеят.

— Да? Ами че те бяха само наематели на съседната къща. Знаехте ли го?

— Да.

— И плащаха адски много за такава къща.

— Откъде знаете?

— Познавам собственика. Един младок, Сандърс. Той е строител. Купи мястото от семейство Хофман, наши приятели. Сандърс плати прекалено много, после ремонтира къщата и я даде на семейство Гордън. Плащаха прекалено висок наем.

— Нека ви попитам направо, господин Мърфи — каза Бет.

— Някои смятат, че жертвите са се занимавали с наркотици. Вие как мислите?

— Възможно е — без колебание отвърна той. — Излизаха с яхтата по странно време. Не бих се изненадал.

— Освен брадатия със спортната кола и мен виждали ли сте някога подозрителни типове в двора или отпред? — по питах аз.

— Ами… честно казано, не мога да твърдя, че съм виждал…

— Госпожо Мърфи?

— Не, мисля, че не. Повечето хора изглеждаха почтени.

Пиеха прекалено много вино… кошът за отпадъци беше пълен с бутилки от вино… понякога ставах шумни, след като се напиеха, но музиката бе тиха — не тези ужасни неща, които се слушат напоследък.

— Имате ли ключ от тяхната къща?

Видях, че госпожа Мърфи стрелва с поглед господин Мърфи, който гледаше към тавана. Настана тишина, после господин Мърфи отвърна:

— Да, имахме ключ. Наглеждахме къщата, защото обикновено сме си тук.

— И?

— Ами… може би миналата седмица видяхме, че пристига ключар, и когато си тръгна, хм, просто отидох да проверя и ключът не ставаше. Почти очаквах Том да ми даде нов ключ, но не стана така. Той има ключ за моята къща. Нали разбирате? Затова телефонирах на Джил Сандърс и го попитах, нали разбирате, защото собственикът би трябвало да има ключ, но той не знаеше нищо. Не е моя работа, но ако семейство Гордън искаха да им наглеждам къщата, би трябвало да ми дадат ключ, нали? Сега се чудя дали не са криели нещо там.

— Ще ви направим почетен шериф, господин Мърфи. Но, не повтаряйте нищо от разговора ни пред никого освен пред началника Максуел. Ако някой дойде и заяви, че е от ФБР, от съфолкското областно управление, от нюйоркската полиция или нещо такова, може да лъже. Свържете се с началника Максуел или с детектив Пенроуз. Става ли?

— Става.

— Вие имате ли яхта? — попита Бет.

— Вече не. Прекалено много работа и пари.

— Някой посещавал ли е семейство Гордън с яхта?

— От време на време виждах яхти на кея им.

— Знаете ли на кого са принадлежали?

— Не но веднъж беше яхта, също като тяхната. Бързоходна но не тяхната. Имаше друго име.

— Бяхте ли достатъчно близо, за да го видите? — попитах аз.

— Понякога гледам с бинокъл.

— Как се казваше яхтата?

— Не мога да си спомня. Но не беше тяхната.

— Видяхте ли някого на борда? — попита Бет.

— Не. Просто случайно забелязах яхтата. Изобщо не видях някой да се качва или да слиза.

— Кога е било това?

— Чакайте да помисля… към юни… в началото на сезона.

— Семейство Гордън вкъщи ли си бяха?

— Не зная. Наблюдавах, за да видя кой ще излезе от къщата, но някак си са ми се изплъзнали, защото после чух двигателя и яхтата отплава.

— Добре ли виждате надалече?

— Не много добре, освен с бинокъл.

— А вие, госпожо Мърфи?

— Също.

Допуснах, че семейство Едгар и Агнес са наблюдавали с бинокъл къщата на Том и Джуди повече, отколкото признават, и попитах:

— Ако ви покажем снимки на различни хора, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някой от тях при семейство Гордън?

— Навярно.

Кимнах. Любопитните съседи могат да бъдат добри свидетели, но понякога, подобно на евтина камера за видеонаблюдение, те прекалено много свидетелстват за незначителни, неясни и досадни неща.

Прекарахме още половин час в задаване на въпроси, но информацията намаляваше с всяка минута. Всъщност господин Мърфи постигна почти невъзможното, като заспа по време на полицейски разпит. Хъркането му започваше да ми лази по нервите.

Изправих се и се протегнах. Бет също стана и подаде на госпожа Мърфи визитната си картичка.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си. Потърсете ме, ако някой от двама ви се сети за нещо друго.

— Непременно.

— И запомнете — подчерта Бет, — аз водя разследването на този случай. Това е партньорът ми. Началникът Максуел ни помага. Не трябва да разговаряте за случая с никой ДРУГ.

Тя кимна, но не знаех дали семейство Мърфи биха могли да издържат пред атаките на някой като Тед Наш от Централното разузнавателно управление.

— Имате ли нещо против да се поразходим из двора ви? — попитах госпожа Мърфи.

— Не.

Сбогувахме се и аз й казах:

— Съжалявам, ако съм отегчил господин Мърфи.

— Това е времето му за следобеден сън.

— Разбирам.

Тя ни изпрати до входната врата и рече:

— Страх ме е.

— Няма причина — отвърна Бет. — Полицията наблюдава района.

— Могат да ни убият в леглото.

— Според нас е бил някой, когото жертвите са познавали — каза Бет. — Завистник. Вие няма за какво да се тревожите.

— Ами ако се върнат?

Отново започвах да се дразня и попитах малко остро:

— Защо му е на убиеца да се връща?

— Те винаги се връщат на местопрестъплението.

— Те никога не се връщат на местопрестъплението.

— Връщат се, ако искат да убият свидетелите.

— Вие или господин Мърфи бяхте ли свидетели на убийството?

— Не.

— Тогава не би трябвало да се притеснявате.

— Убиецът може да си мисли, че сме го видели.