басов глас и нюйоркски акцент:

— Значи, кво става с тоя случай, по дяволите? И кво му е на тоя кретен Наш? А? Бе тоя тип не може да различи пай от пица. Мозъкът му е кат топлийка. Той значи…

— Благодаря — хладно я прекъснах аз.

Тя се засмя, после каза:

— Отпусни се.

— Аз не говоря така.

— Е, поне на мен ми звучи така.

Малко се ядосах, но и се поразвеселих. Отчасти. Няколко минути помълчахме, после отбелязах:

— Струва ми се, че този случай вече не е на такова високо равнище и това е добре.

Тя кимна.

— Така няма да се занимаваш с толкова много хора продължих аз, — с федералните, политиците и медиите. — Замълчах, после прибавих:

— Когато решиш този случай, ще се прочуеш.

Бет продължително ме изгледа и попита:

— Смяташ ли, че ще успеем да го решим?

— Разбира се.

— Ами ако не успеем?

— Няма такава опасност. От друга страна, ти ще имаш проблем с кариерата, не аз.

— Благодаря ти.

Фериботът се блъсна в гумения буфер и екипажът хвърли на кея две въжета.

Бет се размисли на глас.

— И така… освен опасните бацили и наркотици, сега имаме хипотезата за ваксината и не забравяй какво съобщи на медиите Макс — че случаят бил двойно убийство на собствениците на къщата, появили се на местопрестъплението на обикновен грабеж. И знаеш ли какво? Все още е възможно да е така.

Погледнах я и отвърнах:

— Ето ти още една възможност — казвам я само на теб.

Ами ако Том и Джуди са знаели нещо, което не е трябвало да знаят, или са видели нещо на Плъм Айланд, което не е трябвало да виждат? Ами ако някой като господин Стивънс или твоето приятелче господин Наш ги е очистил! Помисли си за това.

Тя помълча доста дълго, после каза:

— Звучи ми като слаб телевизионен сериал. Но ще си помисля.

Макс извика от долната палуба:

— Всички на брега.

Бет тръгна към стълбите, после се обърна и попита:

— Какъв е номерът на клетъчния ти телефон?

Дадох й го и тя каза:

— Ще се разделим на паркинга и ще ти се обадя след двайсетина минути.

Присъединихме се към Макс, Наш и Фостър на кърмата и слязохме на брега заедно с шестимата плъмайландски служители. На кея чакаха само трима души за обратния курс и аз отново останах поразен колко изолиран е островът.

На паркинга началникът на саутхолдското полицейско управление Силвестър Максуел ни каза:

— Доволен съм, че свършихме с най-неприятната част от този случай. Имам и други задачи, така че оставям детектив Пенроуз да работи по убийството.

Господин Тед Наш от Централното разузнавателно управление отвърна:

— Аз също съм доволен и тъй като в случая очевидно няма проблем с националната сигурност, нито пък от международно естество, ще препоръчам управлението ми и аз да бъдем освободени от разследването.

Господин Джордж Фостър от Федералното бюро за разследване каза:

— Изглежда, е била открадната държавна собственост, така че ФБР ще продължи да участва в разследването. Днес се връщам за доклад във Вашингтон. Със случая ще се заеме местното представителство на Бюрото и някой ще поддържа връзка с вас, началник. — Той погледна към Бет.

— Или с вас, или пък с вашия шеф.

Детектив Елизабет Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление отвърна:

— Е, очевидно оставам аз. Благодаря на всички ви за оказаната ми помощ.

Бяхме готови да се разделим, но двамата с Тед трябваше да разменим няколко последни приятелски удара. Той започна пръв.

— Искрено се надявам, че пак ще се срещнем, детектив Кори.

— О, сигурен съм в това, Тед. Следващия път се опитай да се превъплътиш в жена. Това би трябвало да ти е полесно, отколкото да се правиш на сухар от министерството на земеделието.

Той ме изгледа и отвърна:

— Между другото, забравих да спомена, че познавам шефа ти, детектив лейтенант Улф.

— Светът е малък. И той е задник. Но ще му кажеш някоя добра дума за мен, нали, приятел?

— Ще се погрижа да му съобщя, че му пращаш своите уважения и че изглеждаш в отлична форма да се върнеш на служба.

— Последните двайсет и четири часа бяха интересни и напрегнати — както обикновено го прекъсна Фостър. — Мисля, че нашата група може да се гордее с постиженията си и не се съмнявам, че местната полиция ще доведе този случай до задоволителен край.

— Като цяло — дълъг ден, добра работа и късмет — обобщих аз.

Всички се ръкувахме, дори аз, макар че не знаех дали съм напуснал работа и изобщо дали е имало какво да напускам. Така или иначе, размениха се кратки сбогувания и никой не почна да се мазни и да обещава, че ще пише или че пак ще се срещнем, нито пък някой се разцелува и запрегръща и така нататък. След минута Макс, Бет, Наш и Фостър бяха в автомобилите си и потеглиха, а аз останах сам на паркинга с пръст в носа. Странно. Снощи всички смятаха, че е настанал Апокалипсисът и че Бледият ездач е започнал ужасното си препускане. А сега никой не даваше и пукната пара за двамата убити крадци на ваксина в моргата. Нали така?

Насочих се към колата си. Кой участваше в тази инсценировка? Очевидно Тед Наш и хората му, а и Джордж Фостър, тъй като той също беше на сутрешния ферибот заедно с Наш и с четиримата костюмирани, изчезнали с черната кола. Навярно и Пол Стивънс, както и доктор Цолнър.

Бях сигурен, че някои управления на федералното правителство са измислили сценарий и че той е съвсем достатъчен за пресата, нацията и света. Но не бе достатъчен за детективите Джон Кори и Елизабет Пенроуз. Чудех се дали Макс вярва във всичко това. Общо взето хората са склонни да вярват в благополучния край, а Макс страдаше от такава параноя от бацилите, че с искрена радост би приел версията, че Плъм Айланд не пръска антибиотици и ваксини във въздуха. Би трябвало да поговоря по-късно с Макс.

Може би. Ако прикриваха нещо, другият въпрос бе какво е то? Хрумна ми, че е възможно да не знаят какво прикриват. Трябваше да превърнат случая от масов ужас в обикновен грабеж, при това да го направят бързо, за да не стане напечено. Дори можеха да започнат да се опитват да разберат за какво точно става дума, по дяволите. Навярно Наш и Фостър също като мен си нямаха и представа каква е причината за убийството на семейство Гордън.

Теория две — те знаеха защо и кой е убил жертвите, а може би това бяха самите Наш и Фостър. Всъщност нямах представа какви са тези двама клоуни.

С всички тези подозрения наум си спомних какво беше казала Бет за Наш… „Аз не бих се пречкала на такъв човек.“

На двайсетина метра от джипа си се огледах.

Сега на паркинга имаше стотина автомобила на плъмайландски служители, но нямаше хора, така че се настаних зад един микробус и извадих връзката с ключовете си. Още една екстра, която бях получил за моите четирийсет бона, бе дистанционното запалване. Натиснах последователно бутона — две дълги и едно късо натискане — и зачаках експлозията. Експлозия не последва. Автомобилът запали. Оставих го да загрее