около минута, после се приближих и се качих. Чудех се дали не съм прекалено подозрителен. Предполагам, че ако джипът ми беше избухнал, отговорът щеше да е отрицателен. По-добре в безопасност, отколкото после да съжаляваш, както казвам аз. Докато не откриех кой е убиецът, нямаше да се отърва от параноята.

Отправих се на запад по Мейн Роуд. Двигателят бръмчеше, радиото свиреше популярни мелодии, покрай мен се редуваха селски пейзажи, сини небеса, чайки, категоричо най-доброто, което може да предложи третата планета от слънчевата система. Телефонът в колата иззвъня и аз отговорих:

— Какво обичате?

— Ще се срещнем в къщата на семейство Мърфи — каза детектив Пенроуз.

— Няма да стане — отвърнах.

— Защо?

— Мисля, че съм уволнен. Ако не, напускам.

— Назначен си за цялата седмица. Трябва да си свършиш работата.

— Кой го казва?

— В къщата на семейство Мърфи — повтори тя и затвори.

Мразя властните жени. Въпреки това след двайсет минути стигнах до дома на Мърфи и забелязах детектив Пенроуз — беше паркирала необозначения си черен форд отпред и седеше вътре.

Оставих джипа си няколко къщи по-нататък, изключих двигателя и слязох. Вдясно от къщата на Мърфи местопрестъплението продължаваше да е оградено с лента и отпред пазеше човек от саутхолдската полиция. Микробусът на областното управление все още бе на моравата.

Бет разговаряше по клетъчния си телефон и когато приближих, затвори и слезе от колата.

— Току-що приключих дълъг разговор с шефа си — каза тя. — Очевидно всички са доволни от версията с ваксината за ебола.

— Информира ли шефа си, че според теб това са пълни глупости?

— Не… хайде да оставим това. Нека се задоволим да раз следваме двойно убийство.

Отидохме до входната врата на семейство Мърфи и позвънихме. Къщата беше ранчо от 60-те години в оригиналния си вид, както казват, доста грозна, но добре поддържана.

Вратата отвори жена на седемдесетина години, ние се представихме. Тя погледна към късите ми панталони — навярно бе забелязала току-що изпрания им вид и аромат, усмихна се на Бет и ни покани да влезем. После изчезна някъде и извика:

— Ед! Пак полицията!

Върна се в дневната и ни покани да седнем на двойното кресло. Оказах се буза до буза с Бет.

— Нещо за пиене? — попита ни госпожа Агнес Мърфи.

— Не, госпожо, благодаря. На служба съм — отвърнах аз.

Бет също отклони предложението.

Госпожа Мърфи седна на люлеещия се стол срещу нас.

Огледах се. Декоративният стил се отнасяше към онази категория, която наричам „класическа стара пръдня“ — тъмни мухлясали претрупани мебели, шестстотин грозни дреболии, невероятно безвкусни сувенири, снимки на внуците и така нататък. Стените бяха тебеширенозелени, като мента за след вечеря, а килимът беше… е, на кого му пука?

Госпожа Мърфи бе облечена в розов костюм с панталони, ушит от синтетична материя, която щеше да изтрае три хиляди години.

— Харесвахте ли семейство Гордън? — попитах я.

Въпросът я стъписа, както се очакваше. Тя събра мислите си и отвърна:

— Не ги познавахме много добре, но те бяха изключително кротки хора.

— Защо според вас са били убити?

— Ами… откъде да зная? — Известно време се гледахме, после тя прибави: — Може да е нещо, свързано с работата им.

В стаята влезе Едгар Мърфи, бършеше ръцете си с парцал. Бил в гаража, поясни той, и поправял електрическата си косачка. Изглеждаше някъде към осемдесет и ако бях на мястото на Бет Пенроуз и мислено подготвях бъдещ съдебен процес, не бих разчитал, че Едгар ще издържи дотогава.

Носеше зелен гащеризон и работни обувки и изглеждаше също толкова блед, колкото и жена му. Така или иначе, аз се изправих и се ръкувах с господин Мърфи. Върнах се на мястото си, а Едгар се настани на стола с подвижна облегалка, която старецът нагласи така, че да гледа към тавана. Опитах се да срещна погледа му, но това беше трудна задача, като се имаше предвид положението ни един спрямо друг. Спомних си защо не ходя на гости на родителите си.

— Вече разговарях с началника Максуел — каза Едгар Мърфи.

— Да, сър. Аз съм от отдел „Убийства“ — каза Бет.

— А той откъде е?

— От хората на началника Максуел — отвърнах аз.

Не, не сте. Познавам всяко ченге от управлението.

Прложението клонеше към тройно убийство. Вдигнах поглед към мястото на тавана, в което бяха фокусирани очите му, и заговорих — нещо като излъчване към сателит, който отразява сигнала към получателя му.

— Аз съм консултант. Вижте, господин Мърфи…

— Не можеш ли да седнеш нормално, Ед? — прекъсна ме госпожа Мърфи. — Не е учтиво да седиш така.

— Майната му. Това си е моята къща. Може да ме чува добре. Можете да ме чувате добре, нали?

— Да, сър.

Бет каза няколко въвеждащи думи, но нарочно сбърка някои подробности и часове. Господин Мърфи я поправи, с което демонстрира, че паметта му за неотдавнашни събития е добра. Госпожа Мърфи също добави някои детайли към случилото се предишния ден. Изглеждаха достоверни свидетели и аз се засрамих, че бях проявил нетърпение със старците — по-точно, че ми се бе приискало да размажа Едгар на стола му.

Така или иначе, докато Бет разговаряше с Едгар и Агнес, стана очевидно, че не можем да научим нищо ново по отношение на голите факти: в 17:30 ч. съпрузите били на остъклената си веранда и довършвали вечерята си — старците вечерят към четири следобед. Във всеки случай, гледали телевизия, когато чули яхтата на жертвите — познали мощните двигатели. И тук госпожа Мърфи се отклони, за да даде личното си мнение:

— Господи, двигателите бяха толкова шумни. Защо са им на хората такива големи шумни двигатели?

За да дразнят съседите си, госпожо Мърфи.

— Видяхте ли яхтата? — попитах ги.

— Не — отвърна госпожа Мърфи. — Не си направихме труда да погледнем.

— Но бихте могли да видите яхтата от верандата си?

— Можем да виждаме морето, да. Но тогава гледахме телевизия.

— По-добре е, отколкото да зяпаш тъпия залив.

— Джон — предупреди ме Бет.

Честно казано, аз съм човек с много предразсъдъци и се мразя заради това, но съм продукт на времето, пола, епохата и културата си. Усмихнах се на госпожа Мърфи.

— Имате прекрасна къща.

— Благодаря ви.

Известно време разпита пое Бет.

— И сте сигурни, че не сте чули какъвто и да било шум, който може да е от изстрел? — попита тя.

— Не — отвърна Едгар Мърфи. — Слухът ми е доста добър. Чух, че Агнес ме вика, нали?

— Понякога изстрелите не звучат така, както си мислим, че би трябвало — продължи Бет. — Нали