Толкова са близо едно до друго, че се чудя дали изобщо биха могли да носят помежду си сандък, дълъг метър и двайсет.

Погледнах силуетите. Тя имаше право. Но все пак казах:

— Може да са го оставили няколко крачки по-назад, после да са се приближили към убиеца си, който е лежал на шезлонга или е стоял тук, или пък току-що е излязъл през братата.

— Възможно е. Във всеки случай, според мен семейство Гордън са се познавали с убиеца или убийците си.

— Съгласен съм — казах. — Струва ми се, че убиецът и жертвите не случайно са били на тези места. За него е било по-лесно да ги застреля в къщата, отколкото навън. Но той е избрал това място — стрелял е точно тук.

— Защо?

— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че пистолетът му е бил регистриран и че не е искал по-късно, ако го заподозрат, да подложат куршумите на балистична експертиза.

Тя кимна и погледна към залива.

— В къщата — продължих аз — куршумите биха могли да се забият някъде и той да не е в състояние да ги извади.

Затова се спира на изстрели отблизо в главата с едрокалибрен пистолет, така че куршумите да паднат в дълбокия залив.

Бет отново кимна и каза:

— Изглежда е така. Това обаче променя профила на убиеца. Не е някой наркоман или убиец с нерегистриран пистолет. Това е човек, който няма достъп до непроследимо оръжие — това е добър гражданин с регистриран пистолет.

Това е твоята версия, така ли?

— Тя отговаря на това, което виждам тук — отвърнах аз.

— Значи затова искаш имената на местните жители с регистрирани оръжия.

— Точно така. Едрокалибрен пистолет, при това регистриран, а не незаконен, и навярно автоматичен, а не револвер, защото е почти невъзможно да сложиш заглушител на револвер. Да започнем с тази теория.

— Как този добър гражданин с регистриран пистолет се е сдобил с незаконен заглушител? — попита Бет.

— Добър въпрос. — Замислих се върху целия профил, който бях развил, и отвърнах:

— Както и всичко останало в този случай, винаги има някакво несъответсвие, което прецаква добрата теория.

— Точно така. И после идват онези двайсет 45-калиброви автоматични пистолета на Плъм Айланд.

— Да, точно така.

Известно време продължихме да разговаряме, като се опитвахме да наредим парченцата от мозайката — опитвахме се да се върнем в 17:30 вчера, вместо в 17:30 днес.

През стъклените врати видях униформен саутхолдски полицай, но той не ни забеляза и се отдалечи.

— Когато бях дете, често идвах тук от Манхатън с типично американското си семейство татко, мама, брат ми Джим и сестра ми Лйц — казах на Бет след около пет минути импровизации. — Обикновено наемахме една и съща вила близо до къщата на вуйчо Хари и прекарвахме две седмици като храна на комарите. Въргаляхме се в отровен бръшлян, забивахме си рибарски кукички в пръстите и след това изгаряхме от слънцето. Трябва да ни е доставяло удоволствие, защото всяка година с нетърпение го очаквахме — семейство Кори на ежегодната си мазохистична ваканция. Тя се усмихна.

— Една година — продължих аз, — когато бях десетинагодишен, намерих куршум от мускет и нещо ми стана. Искам да кажа, че някакъв тип беше изстрелял това нещо преди сто или може би двеста години. Тогава вуйна Джун — Бог да я прости — ме заведе на едно място близо до селцето Къчог, което според думите й някога било селище на индианците корчоуг, и ми показа как да търся върхове на стрели, готварски гърнета, игли от кост и така нататък. Невероятно.

Бет не отговори нищо, но ме гледаше така, сякаш й е много интересно.

— Спомням си, че нощем не можех да спя и си мислех за куршуми за мускети и върхове на стрели, за заселници и индианци, за британски и континентални войници и така нататък. Преди двете вълшебни седмици да свършат, разбрах, че когато порасна, искам да стана археолог. Не се получи така, но мисля, че това е една от причините, поради които станах детектив.

Разказах й за отбивката на вуйчо Хари и как някога използвали сгурия и мидени черупки, за да няма прах и кал.

— И така, след хиляда години — казах аз, — из тези земи копае археолог, открива сгурията и черупките и прави предположението, че това е дълга готварска яма. Всъщност е открил път, но той ще направи така, че онова, което смята за готварска яма, да съответства на теорията му. Схващаш ли?

— Естествено.

— Чудесно. Добре, ето какво казвам на студентите си. Искаш ли да го чуеш?

— Давай.

— Добре, студенти — онова, което виждате на местопрестъплението при убийство, е замръзнало във времето, то вече не се движи, не е динамично. Можете да пресъздадете няколко версии за него, каквото е било като живо, но това са само теории. Детективът, подобно на археолога, може да събира твърди факти и научни доказателства и въпреки това да прави погрешни заключения. Прибавете към това няколко лъжи, лъжливи следи и хора, които се опитват да помогнат, но допускат грешки. Плюс хора, които ви казват онова, което искате да чуете в съответствие с теорията ви, други хора със скрити цели и самия убиец, който може да е подхвърлил фалшиви улики. Истината се намира сред цялата тази каша от противоречия, несъответствия и лъжи. В този момент — казах на Бет, — ако правилно съм разчел времето си, звънецът бие и аз заявявам:

— Дами и господа, вашата работа е да откриете истината.

— Браво — отвърна тя.

— Благодаря.

— И така, кой е убил семейство Гордън? — попита Бет.

— Тук ме хвана натясно — отвърнах аз.

Стояхме на окъпаната от слънчевите лъчи уличка до черния форд на Бет Пенроуз. Наближаваше шест часът.

— Какво ще кажеш за един коктейл? — попитах.

— Можеш ли да откриеш къщата на Маргарет Уили — отвърна тя.

— Сигурно. Тя сервира ли коктейли?

— Ще я питаме. Скачай вътре.

Качих се. Бет запали мощния двигател и потеглихме на север през Насау Пойнт.

— По кой път? — попита тя.

— Надясно, струва ми се.

Бет взе завоя така, че гумите изсвириха.

— Намали — помолих я аз.

Тя намали.

Пътуването беше приятно — със свалените прозорци, залязващото слънце, чистия въздух, всичко. Бяхме далеч от залива и се намирахме във фермерски и лозарски район.

— Когато бях дете — казах, — имаше два вида ферми — за картофи, собственост главно на полски и немски семейства, пристигнали тук някъде към началото на века, и ферми за зеленчуци, собственост главно на първоначалните заселници. Тук има ферми, които са на една и съща фамилия повече от триста и петдесет години. Направо не е за вярване.

Известно време тя помълча, после отвърна:

— Моето семейство е притежавало фермата си сто години.