Истински джентълмен.

Излязохме и преди да се кача в автобуса, вдишах огромно количество свеж въздух. Шофьорът бе от охраната и предполагам, че изпълняваше задачата да ни придружи.

В автобуса имаше само шестима служители — не бях видял никого от тях по време на обиколката ни. Автобусът измина за пет минути разстоянието до кея и спря.

Слязохме, качихме се на синьо-белия ферибот, той наду сирената си и потеглихме.

Един от екипажа, очукан от времето господин, дойде при нас, събра пропуските ни и попита:

— Е, хареса ли ви островът на доктор Моро?

Литературният намек ме изненада, тъй като идваше от стар моряк. Побъбрихме си малко и научих, че се казва Пит. Каза, че адски съжалявал за семейство Гордън.

После се извини и се качи по стълбите, които водеха към горната палуба и мостика. Последвах го и преди да отвори вратата на мостика, го повиках.

— Може ли за минутка?

— Естествено.

— Познаваше ли семейство Гордън?

— Естествено, че ги познавах. Пътувахме заедно на този кораб цели две години.

— Казаха ми, че идвали на работа със собствената си яхта.

— Понякога. Прекрасна нова „Формула 303“. Адски бърза.

Беше време да действам директно, така че го попитах:

— Има ли вероятност да са карали дрога с това нещо?

— Дрога ли? По дяволите, не. Не биха могли да открият остров, та какво остава за кораб, от който да вземат дрогата.

— Откъде знаеш?

— Веднъж си поговорих малко с тях за лодки. Изобщо неразбираха от навигация. Даже нямаха навигационна система на борда. Разбираш ли?

— Да. — Сега, когато се заговорихме, се сетих, че никога не бях виждал на яхтата им сателитно навигационно устройство. Защото ако се занимава с наркотици, човек непременно се нуждае от такова.

— Може би са те будалкали — казах му. — Може да са били най-добрите моряци след Магелан.

— След кой?

— Защо смяташ, че не са разбирали от навигация?

— Опитах се да ги пратя по маршрута на Мощната ескадра. Схващаш ли? И те не проявиха интерес.

Пит бе малко напрегнат. Опитах отново:

— Може да са се правели, че не разбират. Нали разбираш, за да не си помисли някой, че превозват дрога.

— Така ли? — Той се почеса по главата. — Може би. Обаче едва ли. Не обичаха да излизат в открито море. Ако бяха с яхтата си и видеха ферибота, минаваха откъм надветрената страна и през целия път вървяха с нас. Не обичаха да губят сушата от поглед. Това звучи ли ти като да са превозвали дрога?

— Май не. Тогава кой ги е убил и защо, Пит?

Той пак се почеса, после отвърна:

— Проклет да съм, ако знам.

— Знаеш, че си мислил за това, Пит. Кой и защо? Какво си помисли отначало? Какво приказват хората?

— Ами, помислих си, че са откраднали нещо от лабораторията — измънка той. — Нали разбираш? Например нещо, което може да унищожи света. И че са щели да го продадат на чужденци или нещо такова. Нали разбираш? И че сделката се е прецакала и са ги очистили.

— Но вече не мислиш така?

— Ами, чух нещо друго.

— Какво например?

— Например, че са откраднали ваксина за милиони долари. — Той ме погледна. — Така ли е?

— Така е.

— Искали са бързо да забогатеят и вместо това са ритнали камбаната.

— Отплатата за греха е смърт.

— Аха.

Пит се извини и се качи на мостика. Интересно, че Пит и навярно всички останали, включително моя милост, първоначално бяхме реагирали по един и същ начин на смъртта на Том и Джуди. После, като се порових повече, ми хрумна версията с наркотиците. Сега бе наред ваксината. Но понякога е вярна тъкмо първата ти, инстинктивната ти реакция. Във всеки случай, общото между всички теории бяха парите.

Стоях на горната палуба и гледах как зеленият бряг на Плъм Айланд се смалява в далечината. Слънцето бе още високо на запад и лъчите приятно топлеха кожата ми. Наслаждавах се на пътуването, на мириса на море, дори на движението на кораба. Хрумна ми неприятната мисъл, че започвам да свиквам с този край. Скоро щях да започна да бера миди, каквото и да означаваше това.

Бет Пенроуз се качи на палубата и известно време погледа следата на кораба, после се обърна и се облегна с гръб на перилата и с лице към слънцето.

— Ти предвиди какво ще каже Цолнър — казах аз.

— В тази версия има люгика — отвърна тя. — Тя съответства на фактите и вече няма нужда да се тормозим, че се мейство Гордън не били способни да откраднат смъртоносни микроорганизми. Така отпада и теорията за наркотиците. Откраднали са нещо ценно. Нещо изгодно. Пари. Парите са мотивът им. Златото, което прелъстява и светци, както е казал Шекспир.

— Струва ми се, че за тази година достатъчно се наслушах на Шекспир. — Замислих се за миг и казах: — Не зная защо изобщо не съм се сетил за това — искам да кажа, толкова бяхме впечатлени от разни чуми, че изобщо не помислихме за противоотровите ваксини, антибиотици и така нататък. Нали тъкмо това изследват учените на Плъм Айланд и тъкмо това са откраднали Гордънови. Божичко, започнал съм да затъпявам.

— Е, да ти кажа честно, започнах да си мисля за ваксини и така нататък още снощи. После, когато Стивънс спомена за шапната ваксина, разбрах накъде води това.

— Точно така. Сега всички могат да се успокоят. Край на паниката и истерията. Божичко, мислех си, че до Вси светии всички ще сме мъртви.

Спогледахме се и Бет каза:

— Всичко е лъжа, разбира се.

— Да. Но е адски добра лъжа. Тя снема напрежението от Плъм Айланд и изобщо от федералните власти. Междувременно ФБР и ЦРУ могат спокойно да работят по случая без нас и без да привличат вниманието на пресата. Нас с теб и с Макс просто ни разкараха от плъмайландската следа.

— Прав си. Макар че все още ни предстои да разследваме двойно убийство. Самостоятелно.

— Така е — потвърдих аз. — Но си мисля, че Тед Наш ще ми липсва.

Тя се усмихна, после ме погледна сериозно.

— Аз не бих се пречкала на такъв човек…

— Остави го.

— Ти си труден характер.

— Виж, раниха ме с десет куршума и първо си допих кафето и чак после отидох в болницата.

— Били са три, прекарал си в болницата цял месец и все още не си се възстановил напълно.

— Приказвала си с Макс. Колко мило.

Тя не отговори. Рядко се хващаше на въдицата, вече го бях забелязал. Трябваше да го запомня.

— Какво мислиш за Стивънс? — попита ме Бет.

— Точно човек за тази работа.

— Дали лъже?

— Разбира се.

— Ами Цолнър?

— Харесах го.

— Дали лъже?