— Не искаме никакви вируси или бактерии да стигнат до континента, нали? — излишно каза доктор Цолнър.

Съблякохме се, оставихме белите лабораторни дрехи и пантофите в коша и изхвърлихме хартиеното бельо.

Аз не бях съвсем фокусиран и просто правех каквото и всички останали.

Последвахме директора до душа — аз, Макс, Наш и Фостър. Измихме си косата със специален шампоан и си изтъркахме ноктите с четка и дезинфектант. Направихме си гаргара с някаква ужасна течност и си изплакнахме устата. Аз продължавах да се сапунисвам и мия, докато накрая Цолнър каза:

— Достатъчно. Ще хванете пневмония и ще умрете. — И се засмя.

Изсуших се с предложената ми хавлия, оставих я в коша, после гол се върнах при шкафчето си, вече без бацили и чист до блясък, поне отвън.

Освен мъжете, с които бях влязъл, нямаше никого. Разбирах как могат да се изнесат големи предмети от лабораторията и да се внесат в съблекалнята. Но не мислех, че се е случило така, затова нямаше, значение дали е възможно.

Цолнър беше изчезнал и се върна с ключовете за шкафчетата.

Отворих моето и започнах да се обличам. Някой много мил приятел, навярно господин Стивънс, бе проявил любезността да ми изпере късите панталони и по невнимание беше измил червената глина от джоба ми. Е, нищо. Добър опит, Кори.

Проверих пистолета си. Изглеждаше наред, но човек никога не знае кога някой майтапчия ще му изпили ударника, ще му задръсти цевта или ще му извади барута от патроните. Мислено си отбелязах вкъщи по- внимателно да проверя оръжието и мунициите.

Макс, чието шкафче бе до моето, тихо каза:

Сега чувстваш ли се по-добре, че живееш от подветрената страна на Плъм Айланд?

— О, да, чувствам се направо страхотно. Останах впечатлен от лабораторията. Последна дума на техниката.

— Да. Но си мисля за ураган или терористичен удар.

— Господин Стивънс ще защити Плъм Айланд от терористичен удар.

— Ами ураганът?

— Същото като с ядреното нападение — навеждаш се, пъхаш си главата между краката и се целуваш по гъза за сбогом.

— Точно така. — Той ме погледна и попита: — Добре ли си?

— Естествено.

— Там вътре ми се стори нещо странен.

— Уморен съм. Дробът ми хрипти.

— Чувствам се отговорен, че те въвлякох в това.

— Не разбирам защо.

Той се усмихна.

— Ще ми дължиш едно пиене, ако свалиш онзи ходещ правилник.

— Нямам никаква представа какво искаш да кажеш. — Изправих се и го погледнах: — Май имаш алергична реакция към този сапун. Лицето ти е на петна.

— Какво? — Той вдигна ръце към бузите си и се хвърли към най-близкото огледало.

— За какво говориш, по дяволите? Кожата ми си е наред.

— Трябва да е от светлината.

— Стига с тези глупости, Кори. Изобщо не е смешно.

— Добре. — Отидох до вратата на съблекалнята, където ни чакаше доктор Цолнър, и му казах:

— Въпреки лошите ми обноски, аз съм много впечатлен от лабораторията ви и ви благодаря, че ни отделихте от времето си.

— Много ми беше приятно, господин Кори. Съжалявам, че се срещаме при такива тъжни обстоятелства.

— Възнамерявам да напиша благоприятен доклад за мерките ви за безопасност — каза Джордж Фостър.

— Благодаря ви.

— Но мисля, че външната охрана би трябвало да се засили, и ще препоръчам да се направи проучване.

Цолнър кимна.

— За щастие — продължи Фостър, — изглежда, семейство Гордън не са откраднали каквито и да било опасни вещества и ако изобщо са откраднали нещо, това е било експериментална ваксина.

Доктор Цолнър отново кимна.

— Ще препоръчам постоянно дислоциране на морски пехотинци във Форт Тери — завърши Фостър.

Нямах търпение да изляза от оранжевата съблекалня, затова се насочих към вратата. Всички ме последваха.

В голямото светло фоайе доктор Цолнър се озърна за Бет. Очевидно все пак не беше проумял някои неща.

Така или иначе, ние се насочихме към рецепцията, където разменихме белите си пластмасови пропуски за първоначалните сини.

— Имате ли магазин, от който да си купя сувенири и тениска? — попитах.

Директорът се засмя.

— Не, но ще го предложа на Вашингтон. Междувременно би трябвало да се молите да не сте си лепнали друг вид сувенир.

— Благодаря, докторе.

Доктор Цолнър си погледна часовника и каза:

— Ако искате, можете да хванете ферибота в 15:45 или да се върнете в кабинета ми, ако имате да обсъждате и други въпроси.

— Искаше ми се да се върна при артилерийските съоръжения и да проуча подземните проходи, но си помислих, че ако го предложа, другите ще вдигнат бунт. Освен това, за да съм искрен, нямах намерение да правя още една обиколка из острова.

— Чакаме шефката — казах на доктор Цолнър. — Без нея не взимаме важни решения.

Директорът кимна и се засмя.

Стори ми се, че не изглежда особено притеснен от последните събития — от това, че разпитват охраната му или че проверяват мерките му за сигурност в лабораторията, или дори от вероятността двама от най-добрите му учени да са откраднали нещо добро и ценно, или пък нещо лошо и смъртоносно. Стори ми се, че не се притеснява, защото даже някак си да го бяха прекарали или да му потърсеха отговорност за нечие друго прекарване, той вече се е откачил — вече е сключил сделката си с правителството и оказва съдействие за прикриването на нещо в замяна на оневинява-нето си. Имаше също вероятност, макар и твърде далечна, доктор Цолнър да е убил семейство Гордън или да знае кой е убиецът. Колкото до мен, подозирах всеки, който е бил близо до жертвите.

Бет излезе от дамската съблекалня и се присъедини към нас на рецепцията. Забелязах, че не се е гримирала внимателно и че бузите й блестят — все пак нали бяха току-що изтъркани.

Тя размени пропуските си, след което доктор Цолнър й повтори предложенията си.

Бет ни погледна и каза:

— Аз видях достатъчно, освен ако не искате да слезем в подземните бункери или нещо друго.

Всички поклатихме глави. Тя отново се обърна към директора.

— Запазваме си правото да посетим острова по всяко време до приключването на случая.

— Що се отнася до мен, винаги сте добре дошли. — И прибави:

— Но не зависи от мен.

Навън прозвуча сирена и аз погледнах през стъклените врати. Неколцина служители се качваха в един бял автобус.

— Простете ми, че няма да ви придружа до ферибота — каза доктор Цолнър, ръкува се с всички ни и топло се сбогува, без изобщо да покаже, че се радва да се отърве от нас.