С това разговорът приключи и всички се изредихме да гледаме ларвите на месарката под микроскоп. Отвратително.

Продължихме да обикаляме лаборатории и стаи, в които се отглеждаха и съхраняваха ужасни микроби и паразити. Минавахме през всевъзможни странни места, чиито цели и функции разбирах съвсем смътно.

Но нито за миг не преставах да мисля, че моите приятели Том и Джуди са вървели по тези коридори и всеки ден са влизали в тези стаи и лаборатории. И все пак изобщо не изглеждаха депримирани или притеснени от това. Поне аз не бях забелязал.

Накрая доктор Цолнър каза:

— Това е краят на зона три. Сега отново трябва да ви попитам дали искате да продължите нататък. Зона четири е най-опасната, всъщност по-опасна е даже от зона пет. В зона пет винаги сте в защитен костюм и с респиратор и всичко постоянно се обеззаразява. Но в зона четири може те да видите животинските кошари, болните и умиращите животни, а също така пещите и стаите за дисекция, ако желаете. Макар че тук работим само с животински болести, в околната среда може да има и други патогени. Това означава микроби във въздуха.

— Ще получим ли маски? — попита Макс.

— Ако желаете. — Директорът се огледа. — Добре. Последвайте ме.

Приближихме се до друга червена врата с надпис „Зона четири“ и със знака за биологична опасност. Някой шут беше нарисувал на вратата особено страшен череп с кръстосани кости — черепът бе пропукан и от цепнатината изпълзяваше змия, която се промушваше през една от очните му кухини. От ухилената му уста излизаше паяк.

— Смятам, че за това ужасно нещо е отговорен Том — каза Цолнър. — Семейство Гордън донесоха тук много лекомислие.

— Разбирам. — Докато не бяха убити.

Домакинът ни отвори червената врата и се оказахме в нещо като преддверие. В малкото помещение имаше метална количка с кашон латексови ръкавици и друг с хартиени маски за лице.

— За всеки, който иска — каза доктор Цолнър.

Все едно да беше заявил, че парашутите или спасителните жилетки се раздават по желание. Искам да кажа, че тези проклети неща или ти трябват, или не.

Директорът изясни предложението си.

— Не е задължително. После така или иначе ще вземем душ. Аз лично не си правя труда да нося ръкавици и маска. Пречат ми. Но вие може би ще се чувствате по-добре с тях.

Имах смътното усещане, че ни предизвиква, все едно че ни казва: „Аз винаги минавам напряко през гробището, но нямам нищо против, щом искате да минем по дългия път“. Идиот.

— Тук едва ли е по-мръсно, отколкото в банята ми — отбелязах аз.

— Най-вероятно е много по-чисто — усмихна се доктор Цолнър.

Очевидно никой не искаше да изглежда страхлив като вземе необходимите предпазни мерки. Ето как накрая ни пипват бацилите. Влязохме през втората червена врата и се оказахме в същия сив бетонен коридор като в останалите части на лабораторията. Разликата бе, че вратите бяха по-широки и всички бяха със секретни брави.

— Това са херметични врати — поясни директорът.

Забелязах, че на всички врати има малки прозорчета и че на стената до тях са закачени бележници.

Доктор Цолнър ни отведе до най-близката врата и каза:

— Всички тези стаи са кошари и имат прозорци за наблюдение. Онова, което видите, може да ви разстрои или да ви разбърка стомаха. Така че не е задължително да гледате. — Той прочете написаното на бележника, който висешена бетонната стена, и съобщи: — Африканска конска треска… — Погледна през прозорчето и прибави:

— Този приятел не е зле. Само е малко апатичен. Погледнете го.

Всички се изредихме да погледнем красивия черен кон в напомнящата на затвор стая. Наистина, той изглеждаше добре, само дето от време на време с усилие се надигаше, сякаш имаше проблеми с дишането.

— Всички животни тук са заразени с вируси или бактерии — поясни Цолнър.

— И какво става с тях? Стават все по-зле и накрая спиратда дишат, така ли?

— Точно така. Разболяват се и умират. Понякога обаче ги жертваме. Това означава, че ги убиваме преди болестта да достигне пълното си развитие. Мисля, че всички, които работят тук, обичат животните и тъкмо затова се занимават с такава дейност. Никой в тази лаборатория не иска да гледа страданията им, но ако някога сте виждали милиони глави добитък, заразени с шап, ще разберете защо е необходимо да пожертваме няколко десетки.

Тъжните помещения сякаш бяха безброй. Минавахме покрай върволица животни в различна степен на умиране. Една крава ни видя, със залитане се приближи до вратата и се загледа в нас.

— Тази е в лоша форма — съобщи доктор Цолнър. — Напреднал шап — виждате ли как ходи? Погледнете и мехури те по устата й. В тази фаза тя дори вече не може да се храни от болка. Слюнката й прилича на въже, толкова е гъста. Това е ужасна болест, стар враг на добитъка. Сведения за нея се откриват още в древните извори. Както казах, това заболяване е много заразно. Някога вятърът разпространил шапна епидемия от Франция през Кале в Англия. Това е един от най-малките откривани досега вируси очевидно е в състояние продължително време да живее в сънно състояние.

Мисля, че всички вече бяхме умствено и физически заразени. С други думи, мозъците ни бяха вцепенени и едва-едва се влачехме. По-лошото обаче беше, че бяхме в отвратително настроение и ако имах душа, тя щеше да е в смут.

— Не зная за другите, но аз вече видях достатъчно — казах накрая.

Всички се присъединиха към мен.

Аз обаче имах една последна тъпа идея и попитах:

— Можем ли да видим с какво са работели семейство Гордън? Искам да кажа, маймунската ебола?

Той поклати глава.

— Това е в зона пет. — Замисли се за миг, после рече:

— Но мога да ви покажа свиня с африканска свинска чума — тя е много подобна на еболата.

Поведе ни по друг коридор и спря пред врата с номер „1130“. Погледна бележника на стената и каза:

— Това е една от последните фази… фазата на кръвоизливите… до сутринта ще умре… ако умре по- рано, ще я поставят в хладилна камера, на сутринта ще й направят дисекция и ще я изгорят. Това е много страшна болест, която почти е унищожила свинете в определени части на Африка. Ваксина още не е открита. Както казах, тя е много сходна с еболата… Вижте сами.

Пристъпих към вратата и погледнах. Подът на помещението бе боядисан в червено, което отначало ме изненада, но после разбрах. Почти по средата на стаята лежеше голяма неподвижна свиня и около устата, муцуната и дори ушите й имаше кръв. Въпреки червения под забелязах блестяща локва кръв до задните й части.

Зад мен директорът каза:

— Виждате, че има кръвоизлив, нали? Тази треска е ужасна. Органите стават на каша… Сега разбирате, защо еболата е толкова страшна.

По средата на пода забелязах, голям метален канал — кръвта се стичаше в него. Не можех да не се върна обратно на Западна 102-ра улица, когато животът ми се оттичаше в проклетата канализация и аз можех да го видя. Знаех как се чувства свинята, докато гледа собствената си кръв да изтича, докато чува свистенето в ушите си и пулсирането в гърдите от падането на кръвното налягане и опитите на сърцето да го компенсира, като бие все по-бързо — докато накрая разбираш, че ще спре.

Някъде в далечината чух гласа на Цолнър.

— Господин Кори? Господин Кори? Дръпнете се. Оставете и другите да погледнат. Господин Кори?