— Няколко от ваксините, които изследваха Гордънови, имаха златист цвят и веднъж те ги нарекоха „течно злато“. Стори ми се странно, навярно защото тук никога не говорим за пари или печалба…

— Разбира се, че не — прекъснах го аз. — Вие сте държав на институция. Парите не са ваши и никога не трябва да имате печалба.

— Същото е и във вашата работа, нали? — усмихна се той.

— Абсолютно същото. Във всеки случай, сега смятаме, че семейство Гордън са се опомнили и тъй като вече не са били доволни да работят в полза на науката с държавна заплата, са открили капитализма и са се устремили към златото.

— Точно така. Вие разговаряхте с колегите им, видяхте с какво се занимават и можете да направите едно-единствено заключение. Все още ли се съмнявате?

— Не се съмнявам — излъгах. Разбира се, че се съмнявах — аз съм от Ню Йорк и съм ченге. Но не исках да разстройвам доктор Цолнър, господин Фостър или господин Наш, затова казах:

— Просто се опитвам да проверя дали фактите си пасват. Така, както го виждам, или убийците на семейство Гордън не са имали нищо общо с работата им тук и ние сме тръгнали по лъжлива следа, или, ако убийците им са свързани с тяхната работа, най-вероятно става дума за кражба на противовирусна ваксина за милиони долари. Течно злато. И очевидно семейство Гордън са били измамени или те са се опитали да измамят партньора си и са били убити.

— Отново изпитах усещането, че ми се губи нещо.

Господи. Ето го пак. Какво?… Беше някъде тук. Не можех да го видя, но чувах ехото му и можех да усетя присъствието му, но какво бе то?

— Господин Кори?

— А?

Блестящите сини очи на доктор Цолнър ме преценяваха иззад телените рамки на очилата.

— За какво толкова сте се замислили?

Хм, да. Щом аз трябваше да си оставя часовника, защо вие не си свалихте очилата?

— Това е единственото изключение. На излизане очилата ми минават през специална обеззаразителна баня. Това навежда ли ви на някоя нова теория?

— За гелови плаки, замаскирани като очила.

Той поклати глава.

— Идиотска мисъл. Според мен геловите плаки са били изнесени с количката за храна.

— Точно така.

Доктор Цолнър погледна към часовника на стената и каза:

— Ще продължим ли?

Всички се изправихме и изхвърлихме пластмасовите и картонени съдове в червено кошче за боклук с червен найлонов чувал.

Когато излязохме в коридора, директорът съобщи:

— Сега ще влезем в зона три. Рискът от заразяване в нея е по-голям, разбира се, така че ако някой не иска да влезе, ще помоля да го придружат до душа.

Очевидно всички горяха от нетърпение да потънат още по-надълбоко в адските недра. Е, навярно преувеличавам. Влязохме през червена врата с надпис „Зона три“. Тук, обясни ни Цолнър, неговите учени работели с живи патогени — паразити, вируси, бактерии, плесени и други гадости — и ни показа лаборатория, в която на столче пред някакъв отвор в стената седеше жена. Носеше маска и бе с латексови ръкавици. На лицето й имаше пластмасов предпазител, нещо като прозрачния капак над витрината със салатите в заведение, но тя не си взимаше от зелевата салата.

— Въздухът в отвора, където са патогените, се всмуква навън, така че почти няма риск нещо да влезе в стаята — каза Цолнър.

— Защо тя е с маска, а ние не? — попита Макс.

— Добър въпрос — съгласих се аз.

— Тя е много по-близо до патогените — отвърна директорът. — Ако искате да се приближите и да погледнете, вие също ще си сложите маски.

— Пас — казах аз.

— Пас — присъединиха се и останалите.

Доктор Цолнър се приближи до жената и тихо размени с нея няколко думи. После се върна при нас.

— Тя работи върху вируса, който причинява болестта на синия език. — Той се замисли за миг, после прибави:

— Може би прекалено много се приближих, — Изплези езика си, който наистина бе яркосин, и се опита да го погледне. — Мили Боже… или пък е от боровинковия сладкиш, който ядох за десерт? — Той се засмя. Всички се засмяхме. Всъщност черният хумор започваше да се изтърква, даже за мен, а аз съм много търпелив към тъпи шеги.

Излязохме от стаята.

Тази част от сградата изглеждаше по-безлюдна от зона две и хората, които видях, не бяха толкова жизнерадостни.

— Тук няма какво толкова да се види — рече Цолнър, — но ако го кажа, господин Кори ще настоява да види всяко ъгълче и цепнатинка.

— О, доктор Цолнър — отвърнах, — дал ли съм ви повод да говорите за мен такива неща?

— Да.

— Добре тогава, да видим всяко ъгълче и цепнатинка.

Чух няколко изпъшквания, но директорът каза:

— Много добре, последвайте ме.

Прекарахме следващия половин час в оглеждане на ъгълчетата и цепнатинките и наистина, по-голямата част от зона три изглеждаше еднаква — стая след стая с мъже и жени, които гледаха през микроскопи, взимаха проби от слуз, кръв и тъкан на живи и мъртви животни и така нататък. Някои от тези хора наистина си носеха обеда със себе си и се хранеха, докато се занимаваха с такива отвратителни неща.

Разговаряхме с още десетина души, които бяха познавали или работили с Том и Джуди, и макар че придобихме по-ясна и пълна картина за тяхната работа, не научихме нещо ново за самите тях.

И все пак смятах, че това занимание е полезно — обичам да съм наясно със средата на жертвите и след време обикновено се сещам за някаква следа, по която да тръгна. Понякога от съвсем случайни разговори с приятели, членове на семейството и колеги изплува по някоя дума, която да доведе до решението. Понякога.

— Повечето от тези вируси и бактерии не са в състояние да прескачат междувидовата бариера — обясни Цолнър. — Можете да изпиете пълна епруветка с шапен вирус и само ще ви се разстрои стомахът, докато една крава ще умре от количество, което да се задържи на върха на топлийка.

— Защо?

— Защо ли? Защото генният строеж на вируса трябва да е в състояние… ами, да се слее с клетката, за да я зарази.

Човешките клетки не могат да са слеят с шапния вирус.

— Но има данни, че хора са се заразявали с болестта на лудата крава — възрази Бет.

— Всичко е възможно. Тъкмо затова трябва да сме внимателни. Все пак гадинките хапят.

Всъщност гадинките смучат кръв.

Влязохме в друга ярко осветена стая и Цолнър каза:

— Тук работим с паразити. Най-гадни са ларвите на мухите месарки. Разработихме хитър начин да се справяме с тях. Открихме, че мъжките и женските се сношават само веднъж в живота си, така че стерилизираме милиони мъжки с гама-лъчи и ги пускаме от самолет над Централна Америка. Когато мъжките се сношават с женските, резултат няма. Хитро, нали?

— Но задоволени ли са женските? — трябваше да попитам аз.

— Трябва да са — отвърна Цолнър. — Защото повече никога не се сношават.

— Има и друга гледна точка — подхвърли Бет.

Директорът се засмя.

— Да. Женската гледна точка.