случва по-често, когато я инжектираме с естествен вирус на ебола, антителата да не са достатъчно силни, за да преодолеят болестта.

Имунната реакция е прекалено слаба. Или пък не действа срещу всички видове вируси. Тази работа носи много разочарования. Вирусите са изключително прости и в молекулярно, и в генетично отношение, но представляват много по-голямо предизвикателство от бактериите с това, че лесно мутират, трудно могат да бъдат разбрани и унищожени. Всъщност въпросът е наистина ли тези кристали са живи в този смисъл, в който ние възприемаме живота. Погледнете ги. Приличат на парченца лед.

Всички погледнахме към кристалите на екрана. Приличаха на нещо, което е паднало от полилея. Трудно можеше да се повярва, че тези приятелчета и техните братовчеди и братчета бяха донесли толкова много нещастие и смърт на човека, да не споменаваме за животните. Има нещо страшно в организъм, който изглежда мъртъв, но при попадането си в живи клетки се съживява и се размножава толкова бързо, че е в състояние за четирийсет и осем часа да убие здрав деветдесеткилограмов мъж. Какво си мислеше Господ?

Доктор Чен изключи монитора.

Бет я попита за поведението на семейство Гордън предишната сутрин и тя отговори, че двамата изглеждали малко напрегнати.

— Смятате ли, че вчера са взели нещо оттук? — директно поставих въпроса аз.

Доктор Чен се замисли за миг, после отвърна:

— Не зная.

— Трудно ли е да се изнесе нещо оттук? — попита Бет. — Как бихте го направили самата вие?

— Ами… бих могла да взема която и да било епруветка оттук или даже от друга лаборатория и да я скрия в дамската тоалетна. Никой няма да забележи липсата на една епруветка, особено ако не е регистрирана в дневниците.

После влизам в помещението с душовете, хвърлям лабораторните си дрехи в коша, взимам душ и отивам при шкафчето си. В този момент мога да извадя епруветката и да я прибера в ръчната си чантичка. Обличам се, минавам през фоайето, взимам микробуса до ферибота и се прибирам вкъщи. Никой не ви наблюдава, докато взимате душ. Там няма камери. Ще се убедите, когато си тръгвате.

— Ами по-големи предмети? — попитах аз. — Прекалено големи, за да… е, прекалено големи.

— Стига да сте в състояние да ги скриете под лабораторните си дрехи, можете да ги отнесете до душа. Това е мястото, на което трябва да проявите ловкост. Например, ако аз отнеса секвентивен гел там, бих могла да го скрия в хавлията си.

— Бихте могли също да го скриете в кошчето с лабораторните си дрехи — отбеляза Бет.

— Не, няма начин. Дрехите са замърсени. Всъщност, след като използвате хавлията, тя също трябва да бъде поставена в отделно кошче. Тъкмо там е мястото онзи, който ви наблюдава, да види дали носите нещо. Но ако вземете душ по необичайно време, едва ли има опасност да ви видят.

Опитах се да си представя как Том и Джуди изнасят Бог знае какво от тази сграда вчера сутринта, когато при душовете няма никой друг.

— Ако приемем, че всичко тук в някаква степен е заразено, защо ще поставяте епруветката там, където казахте? — попитах доктор Чен.

— Първо ще вземете някои основни предпазни мерки, разбира се — отвърна тя.

— Ще си измиете ръцете със специален сапун, можете да поставите епруветката в кондом, — а за по- големи предмети да използвате стерилни ръкавици или латексов чаршаф. Трябва да внимавате, но не и да изпадате в параноя.

— Компютърната информация — продължи доктор Чен, — може да се прати по електронен път от лабораторията в зоната с административните офиси. Така че не е необходимо да се крадат дискети. Що се отнася до ръкописни или машинописни бележки, графики, схеми и така нататък, разпространена практика е да пращаме по факса всички тези неща в собствения си кабинет. Както сами можете да видите, навсякъде тук има факсови апарати и същото се отнася за всеки офис извън лабораториите. Това е единственият начин за изнасяне на бележки. Преди години трябваше да използваме специална хартия, да я изплакваме в обеззаразяваща течност, да я оставяме да изсъхне и да си я взимаме чак на следващия ден. А сега, когато се върнете в кабинета си, бележките ви очакват на бюрото.

Удивително. Можех да се обзаложа, че приятелчетата, които са изобретили факса, изобщо не са си помисляли за това. Направо си представям рекламата по телевизията — „Лабораторни бележки“, покрити с микроби ли? Пратете ги по факса в кабинета си. Вие трябва да вземете душ, но не и те. Или нещо такова.

— Смятате ли, че семейство Гордън са изнесли оттук нещо опасно за живи същества? — попита Бет.

— О, не. Не, не. Каквото и да са взели — ако изобщо са взели нещо, — то не е било патогенно. Било е терапевтично, полезно, противоотровно, както и да го наречем. Било е нещо добро. Бих си заложила живота за това.

— Животът на всички ни е заложен за това — отвърна Бет.

Оставихме доктор Чен и продължихме обиколката си. Докато вървяхме, доктор Цолнър отбеляза:

— Както вече казах и както очевидно се съгласи доктор Чен, ако семейство Гордън са откраднали нещо, то е било генетично изменена вирусна ваксина. Най-вероятно ваксина за ебола, тъй като това беше основната насока на работата им.

Очевидно всички бяха съгласни с това. Моето собствено мнение бе, че доктор Чен отговаряше малко прекалено бързо и точно и че не е познавала Том и Джуди, както излизаше от думите на Цолнър.

Докато крачехме из лабиринта от коридори, директорът продължаваше да обяснява.

— Сред вирусните болести, които изследваме, са злокачественият катар и конгоанската кримска треска. Занимаваме се също с различни пневмонии и рикетсии, като например широка гама от бактериални и паразитни болести.

— Докторе, по биология имах тройка и затова не съм много наясно с нещата. Но нека ви задам следния въпрос:

— За да изследвате всички тези неща, трябва да произвеждате голямо количество от тях, нали така?

— Да, но мога да ви уверя, че не сме в състояние да произвеждаме такива количества от който и да било микроорганизъм, че да са достатъчни за биологично оръжие, ако имате предвид това.

— Имам предвид случайни терористични актове. Произвеждате ли достатъчно микроби за това?

Той сви рамене.

— Навярно.

— Повторете го пак, докторе.

— Ами да — достатъчно за терористичен акт.

— Вярно ли е — продължих атаката си аз, — че чаша, пълна с антракс, разпръсната във въздуха около Манхатън Айланд, е в състояние да унищожи двеста хиляди души?

Той се замисли за миг, после отвърна:

— Възможно е. Кой знае? Зависи от вятъра. Ако е лято.

И ако е време за обяд.

— Ами ако е утре в някой от пиковите часове?

— Ами… двеста хиляди. Триста хиляди. Милион. Няма значение, защото никой не знае и никой няма чаша, пълна с антракс.

Мога да ви уверя в това. Тези неща се водят на строг отчет.

— Това е добре. Но за други неща отчетността ви не е толкова строга, нали?

— Както вече ви казах, ако нещо липсва, то е противовирусна ваксина. Върху това работеха семейство Гордън. Ще видите. Утре ще се събудите жив. И вдругиден, и по-вдругиден. Но след шест-седем месеца някоя фармацевтична фирма или чужда държава ще съобщи за създаването на ваксина за ебола и Световната здравна организация ще купи за начало двеста милиона дози, а когато разберете кой най-много се е обогатил от ваксината, ще откриете вашия убиец.

Няколко секунди никой не каза нищо, после Макс заяви:

— Назначаваме ви на работа при нас, докторе.