Мускулестият ме погледна.

— Да?

Изправих се. Изправиха се и всички останали. Познах доктор Цолнър от снимките във фоайето и казах:

— Прекосихме морето, пропътувахме много километри, докторе, и преодоляхме много пречки, за да ви открием, а вие ни се отплащате като ни ебавате.

— Моля?

— Да повикам ли охраната, докторе? — намеси се Джун.

— Не, не. — Той погледна към гостите си и каза:

— Ами, влезте, влезте.

Ние влязохме, влязохме.

Ъгловият кабинет на доктор Цолнър беше голям, но мебелите, стените и килимът бяха същите като навсякъде другаде. На стената зад бюрото висеше внушителен ред от неща в рамки. По другите стени имаше отвратителни абстрактни картини, истински боклук като онзи, който можете да видите в най-добрите музеи.

Все още прави, ние се представихме, като този път посочихме длъжностите и професиите си. Стори ми се — и това също трябваше да е предположение, — че Цолнър вече се е срещал с Наш и Фостър.

Всички се ръкувахме и Цолнър слънчево се усмихна.

— Е, добре дошли — каза той. — Вярвам, че господин Стивънс и госпожа Алба са ви оказали съдействие?

Говореше с лек акцент, навярно немски, ако името подсказваше нещо. Както вече отбелязах, директорът бе едър — по-скоро дебел, — имаше бяла коса, бяла брада а ла Ван Дайк и дебели очила. Доктор Цолнър ни покани да седнем:

— Седнете, седнете. — И ние седнахме, седнахме. Той започна с думите:

— Все още съм шокиран от тази трагедия. Нощес не можах да мигна.

— Кой ви съобщи новината снощи, докторе? — попита Бет.

— Господин Стивънс. Каза, че му телефонирали от полицията. Семейство Гордън бяха блестящи учени и колегите им много ги уважаваха. Надявам се, че бързо ще решите случая.

— Ние също — отвърна Бет.

— Освен това — продължи той, — искам да се извиня, че ви накарах да чакате. Цяла сутрин разговарям по телефона.

— Предполагам, докторе, че са ви посъветвали да не давате интервюта — каза Наш.

Цолнър кимна.

— Да, да. Разбира се. Не, не съм дал никаква информация, но прочетох подготвеното изявление. Онова, което пристигна от Вашингтон.

— Можете ли да ни го прочетете? — попита Фостър.

— Да, разбира се, разбира се. — Той затършува из бюрото си, откри лист хартия, намести си очилата и започна да чете:

— „Министърът на земеделието съжалява за трагичната смърт на доктор Томас Гордън и доктор Джудит Гордън, служители на Министерството на земеделието. Няма да се ангажираме с разсъждения относно обстоятелствата около тази смърт.

Въпросите, свързани с разследването, трябва да се насочват към местната полиция, която по-добре може да им отговори.“

Доктор Цолнър свърши с четенето на изявлението, което не казваше нищо.

— Моля, пратете го по факса до саутхолдската полиция, за да можем да го прочетем на пресата вместо ФБР — каза Макс.

— ФБР не участва в това разследване, началник — отвърна господин Фостър.

— Така де. Забравих. Нито пък ЦРУ. — Той погледна Бет.

— Ами областната полиция? Вие участвате ли?

— Участваме и го ръководим — отвърна Бет, после се обърна към доктор Цолнър. — Можете ли да ни опишете задълженията на семейство Гордън?

— Да… Те се занимаваха главно с… генетични изследвания. Генетично изменение на вируси, така че да не са в състояние да причиняват болести, но да могат да стимулират имунната система на тялото.

— Ваксина ли? — попита Бет.

— Да, нов вид ваксина. Много по-безопасна, отколкото използването на отслабени вируси.

— А в процеса на работата си имаха ли достъп до всички видове вируси и бактерии?

— Да, разбира се. Главно до вируси.

Бет продължи, като премина към по-традиционни въпроси от разследването на убийство, отнасящи се до приятели, врагове, дългове, заплахи, връзки с колеги, запомнени разговори с покойните, как изглеждали през последната седмица и така нататък. Добри въпроси, но не особено съществени. И все пак трябваше да се зададат и непрекъснато щяха да се задават на почти всеки, когото бяха познавали Том и Джуди, а после на онези, които вече бяха разпитани, за да видим дали в заявленията им няма противоречия. Онова, което ни трябваше в този случай, ако се приемеше, че става въпрос за кражба на смъртоносни бацили, беше сериозен пробив, нещо, което да заобиколи процедурните глупости преди да е дошъл краят на света.

Погледнах към абстракциите по стените и разбрах, че не са картини, а цветни снимки… имах чувството, че са болести — бактерии и прочее, заразили кръвта, клетките и всичко останало и фотографирани под микроскоп. Странно, но всъщност не бяха толкова страшни.

Цолнър забеляза погледа ми, прекъсна отговора си на някакъв въпрос и каза:

— Дори организмите, които причиняват болести, могат да са красиви.

— Категорично — съгласих се аз. — Имам костюм с този мотив. Като онези зелени и червени неща ето там.

— Нима? Това е филовирус — всъщност ебола. Мъртъв, разбира се. Тези малки неща могат да ви убият за четирийсет и осем часа. Лекарство за тях не е открито.

— И те са тук, в тази сграда?

— Навярно.

— Ченгетата не обичат тази дума, докторе. Да или не?

— Да. Но се съхраняват в безопасни условия — замразени и под ключ. При това тук се занимаваме само с маймунска ебола.

Не с човешка.

— Направили ли сте проверка на бацилите си?

— Да. Но за да съм честен, трябва да кажа, че няма начин да преброим всички екземпляри. Освен това стои и проблемът някой да развъжда организми на тайно място.

Да, да, зная какво искате да кажете. Вие смятате, че се мейство Гордън са взели някакви много екзотични и смъртоносни микроорганизми и че навярно са ги продали на… е, да речем, на чужда сила. Но мога да ви уверя, че те не биха го направили.

— Защо?

— Защото е прекалено ужасно дори само да си го помислиш.

— Много успокоително — отбелязах аз. — Вече можем да се прибираме вкъщи.

— Детектив Кори — каза доктор Цолнър, — ако имахте ключа за адските порти, щяхте ли да ги отворите?

Ако го направите, трябва да тичате много бързо.

Замислих се за това за миг, после отвърнах:

— Щом отварянето на адските порти е толкова немислимо, защо тогава се нуждаете от ключалки?

— Предполагам, за да се пазим от безумци — отвърна той.

— Разбира се, семейство Гордън не бяха луди.

Никой не отговори. Снощи всички бяхме минали през това десетки пъти, гласно или мислено.

— Имам друга теория, която ще споделя с вас и която, струва ми се, още днес ще се окаже вярна — каза доктор Цолнър. — Чуйте я. Семейство Гордън, които бяха прекрасни хора, но малко лекомислени и ужасно небрежни с парите, са откраднали една от новите ваксини, над които работеха. Смятам, че са били