— Налага се да приемем, че хората тук също като нас искат да разберат дали не липсва нещо. Трябва да им се доверим.

— Даже да разберат или вече да знаят какво са открадна ли Том и Джуди, те никога няма да ни го кажат — отвърнах. — Ще кажат на Фостър и Наш.

— И какво от това? Ние разследваме убийство.

— Когато разбера какво и защо, бързо ще открия кой — отбелязах аз.

— В обикновените случаи… в случаите, свързани с националната сигурност и така нататък, имаш късмет, ако изобщо ти кажат нещо. На този остров за нас няма нищо. Те контролират Плъм Айланд, работното място на жертвите. Навярно можем да разменим известна информация с Фостър и Наш. Но мисля, че на тях не им пука кой е убил семейство Гордън. Те искат да се уверят, че семейство Гордън няма да унищожи страната. Разбираш ли?

— Да, Макс, разбирам. Но инстинктът ми на ченге ми подсказва…

— Хей, ами ако заловим убиеца и не успеем да го изправим пред съда, защото в щата Ню Йорк не са останали живи дванайсет души за съдебни заседатели?

— Престани с мелодрамата. — Замислих се за миг, послеказах:

— Това може изобщо да не е свързано с бацилите.

Обмисли възможността за наркотици.

— Обмислил съм я. Версията ми допада.

— Да. Наистина. Какво мислиш за Стивънс?

Макс погледна над рамото ми и аз се обърнах. В коридора влизаше пазач в синя униформа.

— Господа — каза той, — мога ли да ви помогна с нещо?

Макс отклони предложението и двамата се върнахме обратно на масата. Щом пращат някого да прекъсне частен разговор, значи не могат да го подслушат.

След няколко минути пиене на кафе и безсмислен разговор госпожа Алба отново си погледна часовника и съобщи:

— Сега можем да разгледаме останалата част от крилото и после да идем в кабинета на доктор Цолнър.

— Казахте същото и преди половин час, Дона — внимателно й напомних аз.

— Тази сутрин той е много зает — отвърна тя. — Телефонът изобщо не престава да звъни. Вашингтон, пресата от цялата страна. — Дона изглеждаше удивена и изненадана.

— Не мога да повярвам в онова, което приказват за семейство Гордън. Ни най-малко. Категорично.

Всички напуснахме кафенето и се заскитахме из мътно-сивите коридори. Накрая, докато разглеждахме компютърната зала, ми писна и казах на Дона:

— Бих искал да видя лабораторията, в която са работили жертвите.

— Тя е в затворената зона. Навярно ще можете да я види те по-късно.

— Добре. Ами кабинетът на Том и Джуди тук, в административната част?

Тя се поколеба, после отговори:

— Можете да попитате доктор Цолнър. Той не ми каза да ви заведа в кабинета им.

Не исках да ставам груб, затова погледнах Макс по начина, който ченгетата разбират — „Макс, сега ти си лошото ченге“.

— Като началник на полицията на окръг Саутхолд, чиято част е островът — каза той, — искам да ни заведете в кабинета на Том и Джуди Гордън, чието убийство разследвам. Бедната Дона Алба изглеждаше така, като че ли ще припадне.

— Всичко е наред — успокои я Бет. — Направете каквото иска началникът Максуел.

Сега бе ред на господата Фостър и Наш и аз вече знаех какво ще кажат. Джордж Фостър се беше оказал голям хуй.

— Заради характера на работата на семейство Гордън и вероятността в кабинета им да има документи…

— Свързани с националната сигурност — услужливо вметнах аз, — и така нататък, и така нататък.

Приятелчето Теди реши, че трябва да продължи разваления грамофон, и каза:

— Семейство Гордън са имали достъп до секретна информация и следователно документите им се смятат за секретни.

— Глупости.

— Извинете ме, детектив Кори — сега говоря аз. — Той ме прониза с адски гадния си поглед и продължи:

— В интересна съвместната работа обаче и за да избегнем споровете за юрисдикцията, аз ще проведа телефонен разговор, който, сигурен съм, ще ни осигури достъп до кабинета на семейство Гордън. Става ли?

Всички кимнахме.

Естествено, предишната нощ или рано тази сутрин вече бяха претърсили и изчистили из основи кабинета на семейство Гордън. Както беше казала Бет, ние щяхме да видим само онова, което те искаха да видим. Но трябваше да отдам дължимото на Джордж и Тед за това, че разиграваха целия този театър, като че ли наистина щяхме да открием в кабинета нещо интересно.

Дона Алба, изглежда, се поуспокои и каза:

— Ще телефонирам на доктор Цолнър. — Взе слушалката и включи интеркома. Междувременно Тед Наш извади мобифон, отдалечи се на известно разстояние, обърна се с гръб и започна да разговаря, или поне се правеше, че разговаря, с боговете от Националната сигурност във Великата столица на Смутената империя.

Когато свърши с представлението, се върна при нас, смъртните, в същия момент, в който Дона завърши разговора си с доктор Цолнър. Тя кимна, че всичко е наред, и Наш направи същото.

— Моля, последвайте ме — каза Дона.

Последвахме я по коридора и се насочихме към източното крило на сградата покрай откритото стълбище, по което се бяхме качили. Стигнахме до стая 265 и Дона отвори вратата с универсален ключ.

В кабинета имаше две бюра, всяко с компютър и модем, лавици и дълга работна маса, покрита с книги и листове хартия. Нямаше лабораторна оборудване — само канцеларски принадлежности, включително факс.

Известно време разглеждахме бюрата на Том и Джуди, отваряхме чекмеджетата, прехвърляхме документи, но както казах, по-рано вече бяха изчистили кабинета. Във всеки случай хората, които са замесени в заговор, не го отбелязват на настолния си календар, нито пък си оставят уличаващи ги записки.

И все пак човек никога не знае какво може да открие. Прерових картотеката им с телефонни номера и открих, че са познавали хора от целия свят, очевидно предимно учени. Погледнах на „Гордън“ и видях картичка на родителите на Том и имена на хора, които трябва да бяха сестра му, брат му и други членове на семейството. Всички в Индиана. Не знаех моминското име на Джуди.

Погледнах на „Кори“ и открих собственото си име, макар че не си спомнях някога да ми са се обаждали от работа. Проверих на „Максуел, Силвестър“ и намерих служебния и домашния му номер. Отворих на „Уили, Маргарет“, но нея я нямаше и това не ме изненада. После погледнах на „Мърфи“, съседите на семейство Гордън, и ги открих. Едгар и Агнес, което беше логично. Открих „Тобен, Фредрик“ и си спомних как тримата с Том и Джуди бяхме отишли на дегустация във винарната на Тобен. Потърсих и намерих номера на Пеконийското историческо дружество и домашния номер на президентката му, някоя си Ема Уайтстоун.

Погледнах на „Н“ — наркотрафикант, Педро — и на „К“ — колумбийски наркокартел — но безуспешно. Опитах на „Т“ — терористи — и на „А“ — арабски терористи — но постигнах същия резултат. Не видях „Стивънс“ или „Цолнър“, но реших, че за служителите на острова трябва да има отделна директория, от която възнамерявах да получа копие.

Наш си играеше с компютъра на Том, а Фостър с този на Джуди. Навярно това беше единственото нещо, което сутринта не бяха успели да проверят докрай.

Забелязах, че в кабинета на практика няма лични вещи, нито снимки, нито произведения на изкуството, нито дори нещо върху бюрата, което да не е служебно. Попитах Дона за това и тя отвърна:

— Няма забрана за внасяне на лични вещи в зона едно. Но обикновено хората не носят много неща с