Стивънс насочи вниманието ни на юг и каза: — Виждате ли онази купчина скали? Този остров се е използвал за артилерийски учения. Ако се занимавате с мореплаване, ще знаете, че не трябва да се приближавате до него заради неизбухналите снаряди и бомби в района. Нататък е северният бряг на Гарднърс Айланд — както знае началникът Максуел, това е частна територия на клана Гарднър и е забранен за посещения. Оттатък Грейт Гъл е Фишърс Айланд, който през седемнайсети век, подобно на Плъм, често е бил посещаван от пирати. И така, от север на юг са Пиратския остров, Чумния остров, Опасния остров и Частния остров. — Той се усмихна на остроумието си — в съответствие с него и усмивката му не бе широка.

Изведнъж видяхме, че една от патрулните лодки заобикаля носа. Тричленният екипаж ни забеляза и един от мъжете вдигна бинокъла си. Предполагам, че позна Пол Стивънс, защото махна с ръка и шефът на охраната му отвърна.

Погледнах надолу от скалата към плажа и забелязах, че по пясъка има хоризонтални червени ивици, като бял многопластов сладкиш с малинов пълнеж.

Иззад нас извика мъжки глас и видях, че по тесния път се приближава шофьорът.

— Останете тук — каза ни Стивънс и отиде да го пресрещне. Шофьорът му подаде клетъчен телефон. Това е моментът, в който водачът изчезва и ние виждаме, че микробусът се отдалечава, оставяйки Бонд сам с момичето, но тогава от водата се появяват водолазите, въоръжени с автомати, откриват огън, после хеликоптерът…

— Детектив Кори?

Беше Бет.

— Да?

— Какви са впечатленията ти до този момент?

Забелязах, че Макс, Наш и Фостър се катерят из артилерийските съоръжения и каквито си бяха мъжкари, обсъждаха артилерийски обхвати, калибри и други мъжки въпроси.

Бях сам с Бет.

— Мисля, че си прекрасна.

— Какво мислиш за Пол Стивънс?

— Луд.

— Какво мислиш за онова, което видяхме и чухме досега?

— Групова обиколка. Но от време на време научавам по нещо.

Тя кимна, после попита:

— Какво ще кажеш за археологическите разкопки? Знаеше ли за това?

— Не. Знаех за Пеконийското историческо дружество, но не и за археологическите разкопки тук. По същия начин Том и Джуди никога не са ми споменавали, че са купили един акър безполезна земя с изглед към Пролива.

— Каква безполезна земя на Пролива?

— Ще ти разкажа по-късно — отвърнах. — Всички тези малки парченца от мозайката, нали разбираш, като че ли ни насочват към наркотрафик, но е възможно и да не е така. Тук става нещо друго…

Някога случвало ли ти се е да знаеш, че си чула нещо, но да не можеш да се сетиш какво точно?

— В последно време не. Ами ти?

— Да, постоянно ми кънти в главата. Като звукова вълна сблъсква се с нещо и се връща.

— Като го чуеш следващия път, вдигни ръка.

— Добре. Предполага се, че би трябвало да си почивам, а откакто те срещнах, постоянно ме смущаваш.

— И ти не ми действаш успокоително. — Тя промени темата:

— Нали знаеш, сигурността тук не е толкова добра, колкото си мислех, като се има предвид какво правят на този остров.

Ако се занимаваха с ядрени оръжия, щеше да има много повече охрана.

— Да. Външната охрана е слаба, но навярно в лабораторията е по-добре. А може би, както твърди Стивънс, тук има повече охрана, отколкото виждаме. Като цяло обаче имам усещането, че Том и Джуди са били в състояние да изнесат от острова каквото поискат. Само се надявам да не са искали нищо.

— Ами, струва ми се, че по-късно днес или навярно утре ще разберем, че наистина са откраднали нещо и че ще ни кажат какво е то.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня по-късно.

— Обясни ми на вечеря.

— Предполагам, че ще трябва да се примиря с това.

— Наистина няма да е толкова зле.

— Имам шесто чувство за лоши партии.

— Аз съм добра партия. Никога не съм вадил пистолет на среща.

— Е, значи рицарството не е изчезнало.

Господин Стивънс се върна при нас и каза:

— Вече можем да се връщаме при микробуса.

След няколко минути отново бяхме в района с разрушените артилерийски укрепления.

Забелязах, че един от стръмните склонове, върху който бяха издигнати укрепленията, наскоро е ерозирал и отдолу се е показала нова почва. Най-горният пласт имаше органичен състав, както би трябвало и да се очаква, а отдолу имаше бял пясък, което също беше нормално. Но следващият пласт имаше червеникави жилки, които приличаха на ръжда, после още пясък и накрая нова ръждивочервена ивица, също като на плажа. Обърнах се към Стивънс.

— Хей, природата се обажда. Веднага се връщам.

— Да не се загубите — без изобщо да се шегува, отвърна господин Стивънс.

Заобиколих склона, взех някаква пръчка и започнах да ровя. Свалих чима, за да разкрия отдолу бяло- червения пласт. Взех шепа червеникавокафява почва и видях, че всъщност е глина, смесена с пясък и навярно с малко железен оксид. Много приличаше на пръстта по маратонките на Том и Джуди. Интересно.

Изсипах пръстта в джоба си и се обърнах. Стивънс бе застанал зад мен и ме наблюдаваше.

— Струва ми се, споменах, че нищо не може да напуска острова необеззаразено — каза той.

— Струва ми се, че го споменахте.

— Какво прибрахте в джоба си?

— Хуя си.

Стояхме и се гледахме. Накрая той заяви:

— На този остров, детектив Кори, аз съм законът. Не вие, нито детектив Пенроуз, нито даже началникът Максуел или пък двамата господа с вас. — Стивънс ме прониза с ледените си очи. — Може ли да видя какво прибрахте в джоба си?

— Мога да ви го покажа, но после ще трябва да ви убия — усмихнах се аз.

Той обмисли възможностите си за миг, после стигна до правилното решение и каза:

— Микробусът тръгва.

Минах покрай него и Стивънс остана зад мен. Почти очаквах да прехвърли гарота около шията ми, да стреля в главата ми, да ми забие нож в гърба — но Пол Стивънс бе по-умен. Навярно по-късно щеше да ми предложи чаша кафе, заразено с антракс.

Качихме се на микробуса и потеглихме. Всички бяхме заели предишните си места и Стивънс продължаваше да стои изправен. Микробусът се насочи на запад, обратно към района на кея и централната лаборатория. Разминахме се с пикап с двама мъже в сини униформи и с пушки.

Общо взето, бях научил повече, отколкото очаквах, бях видял повече, отколкото предполагах, че ще видя, и бях чул достатъчно, за да ставам все по-любопитен. Бях убеден, че отговорът на въпроса защо са били убити Том и Джуди се крие на този остров. И както вече казах, щом откриех този отговор, щях да разбера и кой е убиецът.

Джордж Фостър, който до този момент бе мълчал, попита:

— Съвсем сигурен ли сте, че семейство Гордън са напуснали острова със собствената си яхта вчера по