предимно в различни нюанси на сивото. На лявата врата имаше знак с надпис „Съблекалня — жени“, а на дясната — „Съблекалня — мъже“.

И на двете врати пишеше: „Забранено за външни лица“.

— Тези врати водят към лабораториите — съобщи Дона. — Фоайето и административните офиси всъщност представляват отделна сграда, макар да не изглежда така.

Но на практика само двете съблекални свързват тази част тук с лабораториите.

— Има ли други входове към лабораториите? — попита Макс.

— Може да се влезе през сервизния вход, през който се вкарват животните, храната и всичко останало — отвърна Дона. — Но не можете да излезете оттам. Всичко и всички, които напускат района, трябва да минат през обеззаразителните процедури, които включват душовете.

— Как, се изхвърлят останките от дисекциите? — попита господин Фостър.

— През пещите или през специално определени канали, които водят до обеззаразителната станция. Това е — тези две врати, сервизният вход отзад, каналите, пещите и специални въздушни филтри на покрива, които улавят и най-малкия вирус.

Всеки от нас се замисли по собствения си начин за жертвите и за тайното изнасяне на материали от лабораториите.

Дона продължи:

— Съблекалните са все още зона едно, както и това фоайе. Но когато продължите нататък, вие влизате в зона две и трябва да сте облечени в бели лабораторни дрехи. Преди да напуснете зона две, три или четири и да се върнете в зона едно, трябва да вземете душ. Душът спада към зона две.

— Душът общ ли е за мъже и жени? — поинтересувах се.

Тя се засмя.

— Не, разбира се. — После прибави:

— Разбрах, че всички имате разрешение да влезете в зони две, три и четири, ако желаете.

Тед Наш й отправи тъпата си усмивка и каза:

— Вие ще ни придружите ли? Тя поклати глава.

— Не ми плащат за това.

Нито пък на мен за долар на седмица.

— Защо не ни е позволено да влизаме в зона пет? — попитах.

Тя ме изгледа донякъде изненадано.

— В пет ли? Защо ви е да ходите там?

— Не зная. Защото я има. Дона поклати глава.

— Само десетина души имат право да влизат в зона пет.

Трябва да си сложите нещо като космонавтски скафандри…

— Семейство Гордън имаха ли право да влизат в зона пет?

Тя кимна.

Би трябвало да зададете този въпрос на доктор Цолнър. — Дона си погледна часовника. — Последвайте ме.

— И не се отделяйте от мен — прибавих аз.

Качихме се по стълбището. Аз вървях последен, защото болният ми крак започваше да се провлачва, а също защото исках да огледам краката и дупето на Дона. Зная, че съм свиня — спокойно бих могъл да се заразя със свинска чума.

И така, започнахме обиколката на двете крила, които фланкираха двуетажното фоайе. Всичко беше боядисано в същите гълъбово или тъмносиви нюанси, които, предполагам, бяха изместили отвратително зеления цвят на по-старите ни федерални сгради. По стените на коридорите имаше снимки на бивши директори на лабораторията, учени и изследователи.

Забелязах, че почти всички врати по дългите коридори са затворени и че имат номера, но на нито една от тях нямаше име или надпис за предназначението на помещението, освен на тоалетните. Добра система за сигурност, помислих си и отново останах впечатлен от параноичния ум на Пол Стивънс.

Влязохме в научната библиотека. Някакви интелектуални типове се мотаеха сред етажерките или четяха по масите.

— Това е една от най-добрите библиотеки от този вид в света — съобщи Дона.

Не можех да си представя, че във вселената има още много библиотеки за болести по животните, но казах:

— Леле!

Тя взе от една дълга маса купчина брошури, листовки и други пропагандни материали и ни ги раздаде. Брошурите имаха заглавия от рода на „Свинската холера“, „Африканската свинска чума“, „Африканската конска болест“ и нещо, наречено „Болестта на подутата кожа“, от което, ако съдех по ужасните снимки в изданието, страдаше едно от старите ми гаджета. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да прочета материалите, затова попитах Дона:

— Може ли да взема още две от брошурите за чумата по добитъка, моля?

— Още две? Естествено… — Тя ми ги подаде. Наистина беше адски мила. После ни раздаде екземпляри от месечното списание, наречено „Селскостопански проучвания“, чиято корица представяше актуалната тема със заглавие „Сексуалните феромони при боровинковия червей“.

— Дали ще се намери нещо, за да завия тези неща? — попитах.

— Хм… а, вие се шегувате. Нали така?

— Не се опитвайте да го възприемате прекалено сериозно — каза й Джордж Фостър.

— Au contraire5, господин Фостър — би трябвало да ме възприемате много сериозно. Но ако бъркате тъпанарското ми чувство за хумор с небрежност или разсеяност, толкова по-добре.

И така, продължихме евтината екскурзия, част втора. Видяхме аудиторията, после стигнахме до кафенето на втория етаж, прекрасно, чисто и модерно помещение с големи прозорци. Дона ни предложи кафе и седнахме на кръгла, маса в празното заведение.

Побъбрихме малко, после тя каза:

— Изследователите от лабораторията пращат в кухнята поръчките си за обяд по факса. Не си струва да взимат душ. Някой отнася всички поръчки в зона две и взима душ само той.

Учените са всеотдайни, работят в лабораторията по осем-десет часа дневно. Не зная как го правят.

— Поръчват ли си хамбургери? — попитах аз.

— Моля?

— Учените. Поръчват ли си в кухнята телешко, щунка, агнешко и такива неща?

— Предполагам… Аз излизам с един от учените. Много обича пържоли.

— И в същото време прави дисекции на мъртви и разложени крави?

— Да. Предполагам, че се свиква.

Кимнах. Том и Джуди също бяха правили дисекции и много обичаха пържоли. Странно. Искам да кажа, че аз просто не мога да свикна с миризмата на човешки трупове. Така или иначе, предполагам, че с животните е друго. Различни видове и прочее.

Знаех, че това може би щеше да е единствената ми възможност да се отделя от стадото, затова погледнах към Макс и се изправих с думите:

— До тоалетната.

— Ей там е — каза Дона и посочи към вратата. — Моля ви, не излизайте от кафенето.

Поставих ръка върху рамото на Бет, натиснах я, с което й показах, че трябва да остане с федералните, и казах:

— Внимавай Стивънс да не се върне и да ми сипе антракс в кафето.

Отидох в коридора с двете тоалетни. Макс ме последва и двамата застанахме пред вратите. Много по- вероятно беше да подслушват тоалетните, отколкото коридорите.

— Могат да заявят, че са ни оказали пълно съдействие, че са ни развели из целия остров и цялата сграда, освен зона пет. Всъщност, за да обиколим всичко, ще са ни нужни няколко дни, а за да разпитаме персонала ще ни трябва седмица.

Макс кимна и каза: