обяд?

— Напълно. Според регистрационната книга сутринта двамата са работили в лабораторията, излезли са, минали са през душа и са взели микробус като този, с който са стигнали до кея. Най-малко двама от хората ми са ги видели да се качват на яхтата си, на „Спирохета“.

— Някой от хеликоптера или от патрулната лодка видял ли ги е след излизането им в пролива? — попита Фостър.

Стивънс поклати глава.

— Не. Питах.

— Има ли място по брега, където да може да се скрие лодка? — попита Бет.

— Категорично не. На Плъм Айланд няма дълбоки заливи. Плажът е прав, освен изкуственото заливче, в което е фериботът.

— Ако патрулната ви лодка беше видяла яхтата на семейство Гордън, закотвена някъде около острова, хората ви щяха ли да ги проверят? — попитах аз.

— Не. Всъщност понякога двамата ловяха риба или плуваха край брега. Патрулите ги познаваха.

Не ми бе известно Том и Джуди да са били такива страстни рибари.

— Хората ви виждали ли са яхтата им закотвена край брега след мръкване — късно през нощта? — попитах аз.

Стивънс се замисли за миг, после отвърна:

— Веднъж ми докладваха за такова нещо. Двама от хора та ми в патрулната лодка споменаха, че един път през юли, някъде към полунощ, яхтата на семейство Гордън била за котвена близо до южния бряг. Моите хора забелязали, че яхтата е пуста, и осветили плажа с прожектори. Двамата били на пясъка… — Той прочисти гърлото си по начин, който загатваше какво са правили на плажа Том и Джуди.

— Патрулната лодка ги оставила на мира.

За миг се замислих за това. Том и Джуди бяха двойка, която би правила любов навсякъде, така че не беше необичайно да го правят на пустинен плаж. Да го правят на плажа на Плъм Айланд обаче, ме караше да вдигам и двете си вежди и пораждаше някои въпроси. Странно, веднъж си бях мечтал да се любя с Джуди на плискан от вълните плаж. Може би повече от веднъж. Всеки път, когато ми идваше наум тази мисъл, се зашлевявах през лицето. Мръсник, мръсник, похотливец, похотливец.

Микробусът мина покрай кея на ферибота, после зави на север и спря на овална отбивка пред централната изследователска сграда.

Заоблената фасада на новата двуетажна постройка беше от някакъв розово-кафяв камък. На моравата се издигаше голям знак с надпис „Министерство на земеделието“ и на стълб се вееше полуспуснато знаме.

Слязохме от микробуса и Пол Стивънс каза:

— Надявам се, че обиколката на Плъм Айланд ви е доста вила удоволствие и че сте останали с добри впечатления от мерките ни за сигурност.

— Каква сигурност? — попитах аз.

Господин Стивънс ме изгледа строго.

— Всички, които работят тук, отлично съзнават потенциалната опасност. Всички сме отдадени на работата и се придържаме към най-високите стандарти за сигурност, които съществуват в тази област. Но знаете ли какво? Понякога системата се преебава.

Тези неприлични думи точно от неговата уста като че ли изненадаха всички.

— Добре — казах аз. — Но дали се е преебала вчера?

— Съвсем скоро ще разберем. — Той си погледна часовника и продължи: — Добре, вече можем да влизаме. Последвайте ме.

Полукръглото фоайе на плъмайландската — лаборатория беше с мецанин, който заобикаляше централното стълбище. Вътре бе светло и просторно, приятно и приветливо. Обречените крави навярно влизаха отзад.

На лявата стена висяха обичайните правителствени снимки — президентът, министърът на земеделието и д-р Карл Цолнър. Доста малко портрети за държавна институция, помислих си аз, което ме караше да смятам, че д-р Цолнър може би не е много далеч от Овалния кабинет.

Така или иначе, вътре имаше регистрационно гише и трябваше да се запишем и да сменим сините си пропуски с бели табелки, които закачихме на шиите си с пластмасови верижки. Сериозна охранителна процедура — островът беше разделен на тази сграда и всичко останало. А в тази сграда се намираха зоните. Не трябваше да подценявам господин Стивънс.

Привлекателна млада дама с пола до коленете се бе спуснала по стълбите преди да успея да огледам бедрата й. Представи се като Дона Алба, асистентка на доктор Цолнър, усмихна се и каза:

— Доктор Цолнър ще дойде след малко. Междувременно ще ви разведа наоколо.

Пол Стивънс се обърна към нас.

— Ще използвам тази възможност да се отбия в кабинета си и да видя дали няма нещо ново. Дона добре ще се грижи за вас. — Шефът на охраната ме погледна и ми напомни:

— Моля, в никакъв случай не се отделяйте от госпожа Алба.

— Ами ако ми се наложи да ида до тоалетната?

— Вече ходихте. — Той се заизкачва по стълбите и отиде, сигурен съм в това, да докладва на доктор Цолнър за петима нарушители.

Огледах Дона Алба. Около двайсет и пет годишна, брюнетка, с хубаво лице и тяло, синя пола, бяла блуза и маратонки. Ако имате предвид ежедневното пътуване до работа с кораб и вероятността да ви се наложи да ходите някъде из острова, предполагам, че високите токчета не са практични. Всъщност, помислих си, ако обичате нормалното пътуване за работа и средния работен ден, Плъм Айланд няма да е за вас.

Във всеки случай, Дона беше достатъчно привлекателна, за да си спомням, че пътува заедно с нас с ферибота в осем сутринта и че следователно не познава господата Наш и Фостър, и че следователно навярно не участва в нещо скрито-покрито.

Така или иначе, Дона ни помоли да се представим, което и направихме, без да използваме никакви смущаващи професионални титли, като например „детектив от отдел «Убийства»“, „ФБР“ или „ЦРУ“.

Тя се ръкува с всички ни и прати на Наш особена усмивка. Жените толкова зле преценяват характерите!

— Добре дошли в изследователската лаборатория на Центъра за болести по животните Плъм Айланд — започна Дона.

— Сигурна съм, че Пол ви е обяснил всичко, а също че изчерпателно ви е запознал с историята на острова и че ви е разходил из него… Семейство Гордън… Какъв ужас…

Бет ме погледна и открила, струва ми се, слабо място в бронята на Плъм Айланд, отбеляза:

— Джон и Макс са били добри приятели с Том и Джуди.

Впих поглед в очите на Дона Алба и казах:

— Признателни сме за помощта и съдействието, които получаваме от хората тук. — А до този момент това се състоеше от евтината туристическа обиколка на руините и пустошта, организирана ни от господин Стивънс. Но Дона трябваше да повярва, че може да говори свободно — не тук и в момента, разбира се, а когато й отидехме на гости вкъщи.

— Ще ви поразведа наоколо. Последвайте ме — каза тя.

Обиколихме фоайето и Дона ни показа различни неща по стените, включително статии и ужасни истории от целия свят за болестта „луда крава“, нещо, наречено „чума по едрия рогат добитък“, свинската чума и други страшни болести. Имаше карти, представящи епидемии на едно или друго, схеми, графики и снимки на крави с подути устни и точещи се лиги, на свине с ужасни открити рани. Човек не би могъл да си помисли, че е във фоайето на ресторант.

После Дона насочи вниманието ни към вратите в задната част. Те бяха боядисани в специфичното предупредително жълто, като цвета на Плъм Айланд на картите, и изпъкваха на фона на фоайето, боядисано