ферибота, освен козметика и лекарства. Не зная защо. Всъщност в известни граници ние можем да получим всичко, каквото поискаме. В това отношение сме малко разглезени.

— Ето къде отиват данъците ми.

Тя се усмихна.

— Трябва да ни задоволяват на този безумен остров.

Приближих се до голямото табло на стената. Бет и Макс стояха пред него и четяха няколкото забити с карфици изрезки от вестници.

— Това място вече е прочистено — така, че да не ме чуят федералните, казах аз.

— От кого? — попита Макс.

— Сутринта с Джон видяхме двете ни приятелчета да слизат от плъмайландския ферибот — отвърна Бет. — Вече са били тук да претърсят кабинета.

Макс изглеждаше изненадан, после ядосан.

— Проклятие… това е незаконно!

— Ако бях на твое място, щях да оставя нещата така казах аз. — Но сам разбираш защо не съм в настроение.

— Не съм забелязал, но сега аз съм вбесен.

С най-сговорчивия си глас, Дона прекъсна разговора ни.

— Вече малко изоставаме от графика. Навярно ще можете да се върнете тук по-късно.

— Бих искала да се погрижите тази стая да бъде запечатана — отвърна й Бет. — Ще пратя хора от областната полиция и те ще я огледат.

— Предполагам, под „оглед“ имате предвид, че ще вземете вещите в управлението — каза Наш.

— Познахте.

— Според мен е нарушен федерален закон и възнамеря вам да взема със себе си всички необходими ми веществени доказателства, които са федерална собственост, Бет — възрази Фостър. — Но ще се постарая да осигуря на съфолкската областна полиция достъп до тях.

— Не, Джордж, аз ще взема всичко от този кабинет и ще се постарая да ти осигуря достъп до него — отсече Бет.

— Да идем до дежурната стая — усетила напрежението, каза Дона. — После ще се срещнем с доктор Цолнър.

Последвахме я до стая 237. Тя набра електронния код и отвори вратата към голямо помещение без прозорци.

— Това е дежурната стая — съобщи Дона, — командният, контролен и комуникационен център на целия Плъм Айланд.

Навсякъде покрай стените имаше маси и с гръб към нас седеше младеж, който разговаряше по телефона.

— Това е Кенет Гибс, заместник на Пол Стивънс — представи ни го Дона. Днес той е дежурен. Кенет Гибс се обърна и ни махна с ръка.

Разгледах помещението. По масите имаше три различни вида радиопредаватели и приемници, компютърен терминал, телевизор, два факса, телефони, мобифони, телетипи няколко други електронни джаджи. На тавана бяха монтирани две видеокамери.

На стената висяка всевъзможни карти, радиочестоти, бележки, график за дежурствата и така нататък. Това бе работата на Пол Стивънс — командване, контрол и комуникации. Но не виждах врата, която да води към личния кабинет на шефа на охраната.

— Оттук сме в директна връзка с Вашингтон и други изследователски центрове в целите Съединени щати, Канада, Мексико и света — каза Дона. — Освен това сме в контакт с центровете за контрол на болестите в Атланта. Имаме и пряка линия с пожарната служба и други ключови места на острова, както и с Националната метеорологична служба и много други управления и организации.

— Като например с армията ли? — попитах аз.

— Да. Особено с Бреговата охрана.

Гибс остави телефона, дойде при нас и се представи.

Беше висок мъж на трийсет и няколко години със сини очи и къса руса коса като шефа си, отлично изгладени панталони, риза и синя вратовръзка. На един от столовете бе окачен син блейзер. Бях сигурен, че Гибс е продукт на тукашната лаборатория, клониран от хуя на Стивънс или нещо подобно.

— Мога да отговоря на всичките ви въпроси за този офис — каза той.

— Имате ли нещо против да ни оставите за няколко минути насаме с господин Гибс? — обърна се Бет към Дона.

Тя погледна към Гибс, който й кимна, и Дона излезе в коридора.

Макс, единственият от групата, който живееше в близост до Плъм Айланд, имаше свои собствени цели и попита младежа:

— Какво правите в случай, че към вас се приближава силен вятър или ураган?

— През работно време се евакуираме — отвърна Гибс.

— Всички ли?

— Някои хора трябва да останат тук, за да наглеждат центъра. Например аз. Също господин Стивънс и още неколцина от охраната, няколко пожарникари, човек от поддръжката, за да сме сигурни, че генераторите и въздушните филтри няма да се повредят, и един-двама учени, които да наблюдават бацилите. Предполагам, че доктор Цолнър би искал да потъне заедно с кораба си. — Той се засмя.

Може би просто си бях такъв, но не можех да проумея какво смешно има в това смъртоносни болести да се разпространят навсякъде. Гибс прибави:

— В неработно време, когато островът е почти съвсем пуст, се налага да оставяме на острова ключови хора. В такъв случай трябва да откараме фериботите и другите си кораби в пристанищата за подводници в Ню Лондон, където ще са в безопасност. Подводниците излизат, в открито море и се потапят надълбоко, където пък те са в безопасност. — Той замълча, после заключи:

— Знаем си работата. Готови сме за всякакви случайности.

— Ако има проблем с изтичане на опасни биологични материали от лабораторията, ще бъдете ли любезни да ми съобщите? — попита Макс.

— Вие може би ще сте първият, който ще разбере — увери го Гибс.

— Зная това — отвърна Макс. — Но бих искал да го науча по телефона или по радиостанцията — а не като започна да кашлям кръв или нещо такова.

Гибс като че ли малко се смути и каза:

— В моя наръчник за стандартни процедури е указано на кого да телефонирам и в какъв ред. Вие сте сред първите.

— Помолих тук да се инсталира предупредителна сирена, която да се чува на континента.

— Ако ви съобщим, вие можете да включите сирена за цивилното население, ако желаете. Но не мисля, че ще има проблеми с изтичане на опасни вещества, така че въпросът е спорен.

— Не, въпросът е, че това място ужасно ме, плаши и след като го видях, не се чувствам по-добре.

— Няма за какво да се тревожите.

Радвах се да го чуя и попитах:

— Ами ако на острова проникнат въоръжени хора?

— Искате да кажете терористи ли?

— Да, искам да кажа терористи. Или още по-лошо, недоволни пощенски работници.

Шегата не го развесели.

— Е, ако нашите хора не успеят да се справят, ще повикаме Бреговата охрана. Точно оттук. — Той посочи с палец една от радиостанциите.

— Ами ако първо превземат тази стая?

— В сградата има друг команден център.

— В мазето ли?

— Може би. Мислех си, че разследвате убийство.

Обичам да ми се репчат разни наемни ченгета.

— Точно така — потвърдих аз. — Къде бяхте снощи в 17:30 часа?