по-напреднали с работата си, отколкото ни караха да вярваме. За съжаление, това понякога се случва в науката. Може да са си водили отделни бележки и дори да са имали отделни секвентивни телове-това са прозрачни плаки с генетично променени мутации, които вкарани в причиняващ болест вирус, се виждат като…нещо, което прилича на щрихкод.

Всички мълчаха и той продължи:

— И така, семейство Гордън може да са открили прекрасна нова ваксина за ужасна болест — животинска, човешка или и двете — да са запазили това откритие в тайна и да са събрали всичките си бележки, генетични телове и самата ваксина на някакво тайно място в лабораторията или в неизползвана сграда на острова. Целта им, разбира се, е била да продадат ваксината навярно на чужда фармацевтична фирма. Може би са имали намерение да напуснат плъмайландската лаборатория, да започнат работа в частна фирма и да се престорят, че са направили откритието там. После са щели да получат много прилична награда, възлизаща на милиони долари. А патентът би могъл да е десетки милиони долари, в зависимост от ваксината.

Никой не се обади. Погледнах Бет. Всъщност тя беше предсказала всичко това, когато стояхме на скалата.

Доктор Цолнър продължи:

— Логично е. Не е ли? Хората, които работят с живота и смъртта, ще предпочетат да продават живот. Ако не за друго, защото е по-сигурно и по-изгодно. Смъртта е евтина. Аз бих могъл да ви убия със съвсем мъничко, антракс. Животът се предпазва и съхранява по-трудно. Затова, ако смъртта на семейство Гордън по какъвто и да било начин е свързана с работата им тук, връзката е такава, каквато ви я описах. Защо трябва да мислите за смъртоносни вируси и бактерии? Защо умовете ви работят по този начин? Както казваме ние, ако разполагаш единствено с чук, всичките ти проблеми приличат на гвоздеи. Нали?

Е, но аз не ви обвинявам. Ние винаги мислим за най-лошото. Пък и работата ни е такава.

Отново никой не се обади.

— Ако семейство Гордън са извършили това, то е било неетично и също така незаконно — въздъхна доктор Цолнър. — А който и да е техният агент — техният посредник — той също е бил неетичен и алчен, а очевидно е бил и убиец.

Очевидно милият доктор Цолнър внимателно бе премислил всичко.

— Няма да е за първи път учени на държавна или корпоративна служба да откраднат собственото си откритие и да станат милионери. За гениите е много неприятно да виж дат как други правят милиони от тяхната работа. А залозите са много високи. Ако тази ваксина например може да се използва за широко разпространена болест като СПИН, значи говорим за стотици милиони долари. Даже милиарди за откривателите.

Всички се спогледахме. Милиарди.

— Та така. Семейство Гордън са искали да забогатеят, но колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че са искали да се прочуят. Търсели са признание, искали са ваксината да носи тяхното име, като ваксината на Солк6 например.

Това не би могло да се случи тук. Нашата работа в този център се пази в пълна тайна, освен за научната общност. Семейство Гордън бяха малко прекалено показни за учени. Те бяха млади, искаха материални неща. Искаха американската мечта и определено я заслужаваха. Бяха блестящи, работеха много и не получаваха достатъчно. Затова са търсели компенсация. Чудя се само какво са открили и се притеснявам, че няма да си го върнем. Чудя се и кой ги е убил, но съм сигурен, че зная защо. Е, какво мислите? Да? Не?

Тед Наш заговори пръв.

— Мисля, че е така, докторе. Мисля, че сте прав. Джордж Фостър кимна.

— И ние стигнахме до същата идея, но не сме улучили бацила. Ваксина. Разбира се.

Макс също кимна.

— Съвършено логично. Успокоихте ме. Да.

— Все още предстои да открием убиеца — каза Бет. — Номисля, че можем да престанем да търсим терористи и да започнем да търсим друг човек или хора.

Известно време наблюдавах доктор Цолнър и той погледна към мен. Очилата му бяха дебели, но през тях можеха да се видят сините му блестящи очи.

— Детектив Кори? — каза той. — Вие навярно имате друга идея?

— А, не. По този въпрос съм с мнозинството. Познавах семейство Гордън и очевидно вие също сте ги познавали, докторе. Прав сте. — Погледнах колегите си и казах:

— Не мога да повярвам, че не сме се сетили за това. Не смърт. Живот. Не болест, а лекарство.

— Ваксина — поправи ме доктор Цолнър. — Превантивна мярка. Не лекарство. Във ваксините има повече пари. Ако става дума например за противогрипна ваксина, само в Америка ежегодно се продават сто милиона дози. Семейство Гордън имаха блестящи постижения с противовируснитеваксини.

— Точно така. Ваксина. И казвате, че сигурно са обмисляли това от известно време?

— О, да. Щом са разбрали, че са попаднали на нещо, те са започнали да си водят фалшиви бележки, регистрирали са фалшиви резултати от експериментите и в същото време са продължавали да водят необходимите записки и така нататък.

Това е научният еквивалент на двойно счетоводство.

— И никой не би открил какво става? Няма ли някакви проверки или контрол?

— Има, разбира се. Но семейство Гордън бяха партньори и се числяха към най-висшите ни служители. Освен това тяхната експериментална област — вирусното генно инженерство — е до известна степен екзотична и не може лесно да се контролира от други.

И накрая, ако става дума за гениален интелект и той поиска, винаги има начини.

Кимнах.

— Невероятно. А как са го измъкнали навън? Искам да кажа, колко е голямо онова нещо с гела?

— Хм… плаката е половин метър широка и към осемдесет сантиметра дълга.

— Как са го изнесли от лабораторията.

— Не съм сигурен.

— Ами бележките си?

— По факса. После ще ви покажа.

— А самата ваксина?

— Това е по-лесно. Анално и вагинално.

— Не искам да съм груб, докторе, но ми се струва, че не биха могли да си напъхат осемдесетсантиметрова плака в задника, без да привлекат поне малко внимание.

Доктор Цолнър се прокашля и каза:

— Всъщност, самите гелови плаки не са ви нужни, ако успеете да ги фотокопирате или да ги заснемете с някое от вашите малки шпионски апаратчета.

— Невероятно. — Сетих се за факса в кабинета на Том и Джуди.

— Да. Е, да идем да видим дали ще успеем да разберем какво и как се е случило. — Той се изправи. — Ако някой не иска да влезе в лабораторията, може да остане във фоайето или в кафенето. — Никой не се обади. Директорът се усмихна. — Е, значи всички са достатъчно смели. Моля, последвайте ме.

Всички се изправихме и аз казах:

— И не се отделяйте от мен.

Доктор Цолнър ми се усмихна и отвърна:

— Когато сте в лабораторията, приятелю, съвсем естествено ще искате да стоите колкото е възможно по-близо до мен.

Помислих си, че май трябваше да отида да се възстановявам на Карибите.

Върнахме се във фоайето и застанахме пред двете жълти врати.

— Дона ви чака в съблекалнята — каза доктор Цолнър на Бет. — Моля, изпълнявайте инструкциите й и после ще се срещнем до задната врата на дамската съблекалня. — Директорът я проследи с поглед и се