обърна към нас:

— Заповядайте, господа.

Влязохме в мъжката съблекалня, която се оказа просторно оранжево помещение, но иначе типично за предназначението си. Служител от центъра ни раздаде бели лабораторни дрехи, току-що излезли от пералнята. В найлонови торбички имаше книжно бельо, чорапи и памучни пантофи.

Цолнър ни показа редица празни шкафчета.

— Моля, оставете тук всичко, включително бельото и бижутата си.

И така, всички се съблякохме както майка ни е родила и аз нямах търпение да кажа на Бет, че Тед Наш носи 38-калибров пистолет със седем и половина сантиметрова цев, сто на сто по-дълга от пишката му.

— Съвсем близо до сърцето — каза Джордж Фостър, като посочи раната ми.

— Аз нямам сърце.

Доктор Цолнър ни огледа и каза:

— Е, всички ли сме готови? Моля, последвайте ме.

— Почакайте — рече Макс. — Няма ли да си сложим маски, респиратори или нещо подобно?

— Не и в зона две, господин Максуел. Може би в зона четири, ако проявите желание да стигнете чак дотам. Хайде.

Насочихме се към дъното на съблекалнята и Цолнър отвори една червена врата, обозначена със странен на вид символ за биологична опасност. Под символа пишеше „Зона две“. Чуваше се някакво шумолене.

— В момента чувате отрицателното въздушно налягане — обясни докторът. — Налягането тук е до килограм на шест квадратни сантиметра по-ниско, отколкото навън, така че да не могат да се изплъзнат никакви патогенни организми.

— Това би било ужасно.

— Освен това специални въздушни филтри на покрива пречистват целия въздух, който излиза оттук.

Влязохме в циментов коридор и Цолнър се огледа и попита:

— Къде е госпожа Пенроуз?

— Женен ли сте, докторе? — казах аз.

— Да. А… разбира се, на нея може да й трябва повече време да се преоблече.

— Никакво „може“, приятел.

Накрая на вратата, обозначена „Жени“, се появи лейди Пенроуз, облечена в широки бели дрехи и памучни пантофи. Все още изглеждаше секси, макар и вече в не толкова плътски смисъл.

Цолнър обясни и на нея за отрицателното въздушно налягане, после ни даде някои инструкции: да внимаваме да не се блъскаме в колички, стойки с епруветки, шишета, пълни със смъртоносни бацили или химикали, и така нататък.

— Добре, последвайте ме, моля, и ще ви покажа какво става тук, за да можете да обясните на приятелите и колегите си, че не произвеждаме антраксови бомби — каза директорът, засмя се и после продължи сериозно:

— Зона пет е забранена за вас, защото ви трябват специални ваксинации, както и опит с обличането на костюми за биологично опасни условия, респиратори и прочее. Мазето също е затворено за вас.

— Защо? — попитах аз.

— Защото там крием мъртвите извънземни и нацистките учени — отново се засмя Цолнър.

Обичам да тормозя дебели доктори с чужд акцент. Наистина. За да се върна на въпроса, сега вече знаех, че Стивънс наистина е разговарял с Цолнър.

Господин Фостър се опита да прояви чувство за хумор.

— Мислех, че извънземните и нацистите са в подземните, бункери.

— Не, мъртвите извънземни са във фара — отвърна директорът. — Изкарахме нацистите от бункерите, когато започнаха да се оплакват от вампирите.

Всички се засмяха — ха, ха, ха. Хумор в опасна биолаборатория.

Докато вървяхме, доктор Цолнър обясняваше:

— В тази зона не е опасно — тук са главно лабораториите по генно инженерство, някои кабинети и електронни микроскопи. Изобщо работата тук не е свързана със сериозни рискове и опасност от заразяване.

Вървяхме по циментови коридори и доктор Цолнър постоянно отваряше жълти стоманени врати, за да поздрави някого в кабинет или лаборатория и да го попита за работата му. Имаше всевъзможни странни помещения без прозорци, включително стая, която приличаше на винарска изба, само дето според Цолнър шишетата на стойките бяха пълни с култури от живи клетки.

Докато обикаляхме из сивите като в боен кораб коридори, директорът продължаваше да обяснява:

— Съществуват новопоявили се вируси, които въздействат върху животните или хората, или пък върху двете.

Ние, хората и висшите животински видове, нямаме имунна защита за много от тези смъртоносни болести. Сегашните лекарства за животни не са много ефикасни и затова ключът към предотвратяването на бъдеща глобална катастрофа са противовирусните ваксини. А ключът към новите ваксини е генното инженерство.

— Каква катастрофа? — попита Макс.

Доктор Цолнър продължаваше да върви и да говори прекалено оживено — поне според мене, като се имаше предвид темата.

— Е, по отношение на болестите по животните например, шапната епидемия би могла да унищожи голяма част от добитъка в страната и да съсипе поминъка на милиони хора.

Стойността на другите храни навярно ще се увеличи четирикратно. Шапният вирус е може би най- заразният и жизнеспособен, поради което специалистите по биологични оръжия винаги са си падали по него. Тези господа ще са щастливи, ако успеят чрез генно инженерство да получат шапен вирус, който да заразява хора. Но още по-лошо е, струва ми се, че някои от тези вируси могат самостоятелно да мутират и да стават опасни за човека.

Никой нямаше забележки или въпроси. Продължихме да надничаме в други лаборатории и Цолнър винаги казваше по няколко насърчителни думи на бледите интелектуалци в бели дрехи, трудещи се в условия, които ме изнервяха дори само като ги гледах. Питаше ги например: „Какво научихме днес? Открихме ли нещо ново?“ И така нататък. Очевидно учените го обичаха или поне го търпяха.

Завихме по други безкрайни коридори. Цолнър продължаваше лекцията си:

— През 1983-та например в Ланкастър, Пенсилвания, избухна епидемия на изключително заразен и смъртоносен грип. Загинаха седемнайсет милиона. Пилета, искам дакажа. Домашни птици. Но разбирате какво имам предвид.

Последната голяма епидемия на смъртоносен човешки грип в света е била през 1918-а. Загинали са двайсетина милиона души, от които петстотин хиляди в Съединените щати. На основата на сегашното ни население, еквивалентният брой на жертвите днес би бил приблизително един и половина милиона души. Можете ли да си го представите? А вирусът от 1918-а не е бил особено жизнеспособен и разбира се, пътуването е било много по-бавно и не толкова често. Днес магистралите и самолетните линии могат да разпространят заразен вирус из целия свят за дни. Хубавото при най-смъртоносните вируси като еболата е, че убиват невероятно бързо и нямат достатъчно време да напуснат африканските села преди всички в тях да са мъртви.

— Има ли ферибот в един часа? — попитах аз.

Доктор Цолнър се засмя.

— Малко сте изнервени, нали? Тук няма от какво да се страхувате. Много сме предпазливи. В тази сграда се отнасяме към малките организми с изключително уважение.

— Това ми звучи като: „Моето куче не хапе“.

Доктор Цолнър не ми обърна внимание и продължи:

— Задачата на министерството на земеделието на Съединените щати е да предотврати разпространението на болести по животните от чужбина. Ние сме животинският еквивалент на центровете за контрол на болестите в Атланта. Както можете да си представите, работим в тясно сътрудничество с тях заради тези взаимно предаващи се болести — от животните на човека и обратно. Имаме огромен