— Аз ли?

— Вие.

— О… чакайте да помисля…

— Къде е автоматичният ви пистолет?

— Хм… в чекмеджето ей там.

— Скоро да сте стреляли с него?

— Не… е, понякога ходя на стрелбището…

— Кога за последен път видяхте семейство Гордън?

— Чакайте да помисля…

— Добре ли познавахте семейство Гордън?

— Не много добре.

— Някога сядали ли сте на чашка с тях?

— Не.

— На обяд? Вечеря?

— Не. Казах…

— Някога имали ли сте повод официално да разговаряте с тях?

— Не… ами…

— Е?

— Няколко пъти. За яхтата им. Те обичаха да обикалят плажовете на Плъм Айланд. Понякога през почивните дни идваха тук и пускаха котва край пустинните плажове от към южния бряг на острова, после плуваха до брега и влачеха със себе си надуваем сал. На сала носеха нещата си за пикник. Това не беше проблем. Всъщност на четвърти юли организираме пикник за всички служители и семействата им. Само веднъж допуснахме да дойдат и външни лица, но трябваше да престанем с това поради финансови съображе ния…

Опитах се да си представя такъв празничен излет, нещо като лаборатория, изнесена на чаршаф на плажа. Гибс продължаваше:

— Семейство Гордън не водеха никого със себе си, което вече щеше да е нарушение. Но яхтата им представляваше проблем.

— Какъв проблем?

— Ами, през деня тя привличаше други яхти, които смятаха, че също могат да използват острова. А след мръкване представляваше опасност за патрулните ни лодки. Затова обсъдих с тях и двата проблема и се опитахме да ги решим.

— Как се опитахте да ги решите?

— Най-лесното решение щеше да е те да влизат в залива и да взимат някоя от колите ни до другия край на острова.

Господин Стивънс не възразяваше, въпреки че това беше нарушение на правилника за използване на служебните превозни средства и така нататък. Във всеки случай, така щеше да е по-добре. Но те не искаха нито да влизат в залива, нито да взимат колите ни. Искаха да го правят по своя си начин — да стигат с яхтата си до брега и да плуват с надуваемия сал. Казаха, че така им било по-приятно. По-спонтанно и рисковано.

— Кой командва този остров? Стивънс, Цолнър или семейство Гордън?

— Трябва да угаждаме на учените, иначе се дразнят. Шегуваме се, че ако ядосаш или се скараш за нещо с учен, ще хванеш някоя тайнствена болест.

Всички се подсмихнаха. Кенет Гибс продължи:

— Така или иначе, успяхме да ги накараме да се съгласят да оставят включени навигационните си светлини и аз се погрижих хеликоптерите и лодките на Бреговата охрана да знаят за яхтата им. Освен това ги накарахме да обещаят, че ще хвърлят котва само там, където на брега има знаци „Забранена зона“. Това обикновено отблъсква страхливите.

Замислих се за миг и попитах:

— Имате ли такива проблеми и с други служители?

— Не точно. Повечето нямат право да идват и да си отиват, когато си искат, а тези, които имат право, или нямат собствена яхта, или се задоволяват да ползват залива.

— Какво са правили на острова семейство Гордън?

Гибс сви рамене.

— Предполагам, че са си устройвали пикници. Разхожда ли са се. Вижте, тук има на разположение почти деветстотин акра пустинна земя, която да се обикаля през почивните дни и след работно време.

— Разбрах, че са били и любители археолози.

— А, да. Много се скитаха из развалините. Събираха разни неща за плъмайландския музей.

— Музей ли?

— Е, обикновена изложба. Предполагаше се, че трябва е във фоайето, струва ми се. А сега е в мазето.

— Какви са експонатите?

— Предимно куршуми за мускети и върхове на стрели.

Една халка за крава… месингово копче от униформа на континенталната армия, няколко дреболии от времето на испанско-американската война… стара бутилка от уиски…такива неща. Общо взето боклуци. Всички са каталогизирани и се съхраняват в мазето. Ако искате, можете да ги видите.

— Може би по-късно — отвърна Бет. — Разбрах, че семейство Гордън са организирали официални разкопки. Знаете ли за това?

— Да. Няма нужда разни хора от Стоуни Брук или Пеконийското историческо дружество да ровят из острова. Ноте се опитваха да решат въпроса заедно с министерството на земеделието и на вътрешните работи.

Както разбирате, вътрешното министерство има последната дума за находките и всичко останало.

— Не зи ли е идвало наум — попитах, — че семейство Гордън може да замислят нещо?

Като например да изнесат материали от централната сграда и да ги скрият на плажа по време на така наречените археологически разкопки, и по-късно да ги вземат с яхтата си?

Кенет Гибс не отговори. Аз настоях:

— Идвало ли ви е наум, че пикниците и археологическите глупости са прикритие за нещо друго?

— Ами… като се замисля… вижте, защо всички ме гледате така, сякаш е трябвало да подозирам нещо. Всички забравят, че онези двамата бяха златни. Можеха да правят каквото си поискат, освен да натикат лицето на Цолнър в купчина кравешки лайна.

Нямам нужда от напътствия в понеделник сутрин. Върша си работата.

Навярно си я вършеше. И между другото, отново изпитах онова усещане, че нещо ми убягва.

— Виждали ли сте — лично вие или някой от хората ви — яхтата на семейство Гордън след като е напуснала залива вчера по обяд? — попита Бет.

— Не. Питах.

— С други думи, можете да сте сигурен, че вчера следобед яхтата не е била закотвена край този остров?

— Не, не мога да съм сигурен.

— На колко време лодките ви обикалят острова? — попита Макс.

— Обикновено използваме една от двете лодки — отвърна Гибс. — Маршрутът й покрива тринайсет- четиринайсет километра около острова, така че с десетина-дванайсет възела пълната обиколка е от четирийсет минути до един час, освен ако не спрат някого за нещо.

— Значи ако на около осемстотин метра от Плъм Айланд има яхта и човекът на борда наблюдава с бинокъл, може да види патрулната ви лодка — „Прун“, нали така? — попита Бет.

— „Прун“ и „Плъм Пудинг“.

— Та значи, човекът може да види една от патрулните лодки и ако е запознат с процедурата, ще знае, че разполага с четирийсет до шейсет минути, за да се приближи до брега, да слезе на плажа с гумения сал, да направи каквото иска и да се върне на яхтата, без някой да го види.

— Възможно е, но забравяте хеликоптера и патрулните коли, които обикалят брега. Те действат