абсолютно случайно.

Бет кимна.

— Ние обиколихме острова за около два часа и аз видях хеликоптера на Бреговата охрана и патрулната кола само веднъж.

Същото се отнася и за патрулната ви лодка.

— Както казах, те обикалят без система. Вие бихте ли рискували?

— Бих могла — отвърна Бет. — Зависи за какво.

— Освен това има лодки на Бреговата охрана — каза Гибс.

— От време на време минават насам и ако искате да съм честен, имаме електронна апаратура, която върши повече то работа.

— Къде са мониторите? — попитах и посочих с ръка наоколо.

— В мазето.

— Какво имате? Телевизионни камери? Сензори за движение? Или за шум?

— Нямам право да ви кажа.

— Добре — сложи край на разговора Бет. — Напишете ни името, адреса и телефонния си номер. Ще ви повикаме на разпит.

Младежът изглеждаше раздразнен, но също и облекчен, че засега се е откачил. Изпитвах и силното подозрение, че Гибс, Фостър и Наш са се срещнали по-рано тази сутрин.

Отидох да погледна схемите по стената до радиостанциите. Имаше голяма карта на източната част на Лонг Айланд, Пролива и южната част на Кънектикът. На картата се виждаха няколко концентрични кръгчета, в центъра на които беше Ню Лондон, Кънектикът. Приличаше на някоя от онези карти за атомно унищожение, които ти показват колко ще ти припари под задника в зависимост от това на какво разстояние от епицентъра се намираш. Забелязах, че Плъм Айланд е в последния кръг, което, предполагам, бе едновременно и добра, и лоша новина, в зависимост от това за какво се отнасяше картата. На нея не пишеше, затова попитах господин Гибс:

— Какво е това?

Той погледна къде му соча и отговори:

— А, това е ядрен реактор в Ню Лондон. Тези кръгчета показват различните опасни зони в случай на експлозия или изтичане на радиация.

Замислих се каква ирония се съдържа в това ядрен реактор в Ню Лондон да представлява опасност за Плъм Айланд, който от своя страна представлява опасност за всеки в Ню Лондон в зависимост от посоката на вятъра.

— Мислите ли, че хората от ядрената електростанция имат карта, която показва опасността за тях в случай на авария на Плъм Айланд?

Господин Гибс трябваше да се усмихне на шегата ми, макар че усмивката му беше странна. Гибс и Стивънс навярно упражняваха тази усмивка заедно.

— Всъщност — каза младежът — хората от ядрената електростанция имат такава карта. Понякога се чудя какво ще се случи, ако земетресение предизвика изтичане на опасни биологични вещества и на радиация едновременно. Дали радиацията ще унищожи бацилите? — Той отново се усмихна. Странно, странно. После философски заключи:

— Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси.

Това май бе някаква плъмайландска мантра.

— Ако бях на ваше място — услужливо му предложих аз, — щях да изчакам подходящ южен вятър и да пусна антракса. Да ги прецакате преди те да прецакат вас.

— Да. Добра идея.

— Къде е кабинетът на господин Стивънс? — попитах.

— Стая 250.

— Благодаря.

Интеркомът иззвъня и по високоговорителя се разнесе мъжки глас:

— Доктор Цолнър ще приеме гостите си сега.

Всички благодарихме на господин Гибс за отделеното време и той ни благодари за посещението, с което всички излъгахме. Бет му напомни, че ще се срещне с него в офиса си.

Излязохме в коридора при Дона и докато вървяхме, аз отбелязах:

— На тези врати не са написани нито имена, нито длъжности.

— Съображения за сигурност — напрегнато отвърна тя.

— Кой е кабинетът на Пол Стивънс?

— Стая 225 — каза Дона.

Това за пореден път доказваше, че най-добрата сигурност е лъжата. Тя ни поведе към края на коридора и отвори вратата на стая 200.

— Моля, седнете — каза Дона. — Секретарката на доктор Цолнър Джун ще дойде след малко.

Всички седнахме, а Дона остана права, докато чакахме Джун.

След около минута през една странична врата влезе жена на средна възраст със строго изражение.

— Джун, това са гостите на доктор Цолнър — съобщи Дона.

Джун едва ни погледна и без да каже дума, седна на бюрото си.

Дона ни пожела приятен ден и излезе. Забелязах, че нито за миг не ни оставят сами. Ужасно си падам по добрата система за сигурност, освен когато е насочена срещу мен.

Във всеки случай, Дона вече ми липсваше. Тя наистина беше мила. На света има много мили жени, но от неотдавнашния ми развод и още по-неотдавнашното ми пребиваване в болницата и оздравяването ми аз не участвах в играта.

Загледах се в Бет Пенроуз. Тя ме погледна, почти се усмихна, после се извърна.

Тогава се загледах в Джордж Фостър. Той винаги изглеждаше спокоен. Реших, че зад празните му очи се крие остър ум. Поне се надявах.

Силвестър Максуел нетърпеливо почукваше с пръсти по страничната облегалка на стола. Мисля, че в общи линии се радваше, че ме е наел, но навярно се чудеше как би могъл да контролира независим консултант, който обикновено е бесен на всички.

Чакалнята бе боядисана в същото гълъбовосиво с тъмносиви орнаменти и сив килим като останалата част от сградата.

Аз, по отношение на стая 250 — онова, което със сигурност знаех за стая 250, беше, че там не е нито Пол Стивънс, нито дипломата му. В стая 250 навярно имаше двайсет бесни кучета, които само чакаха да ме изядат. По отношение на стая 225 не бях сигурен… Нищо на този остров не бе такова, каквото изглеждаше, и на никого не можеше да се вярва напълно.

— Вуйна ми се казваше Джун — съобщих на секретарката.

Тя вдигна поглед от бюрото си и ме погледна.

— Прекрасно име — продължих аз. — Напомня ми за късна пролет и ранно лято. Лятното слънцестоене, нали знаете?

Тя продължаваше да ме гледа с присвити очи. Ужас. Казах на Джун:

— Повикайте доктор Цолнър по интеркома и му кажете, че има десет секунди да ни приеме, иначе ще поискам заповед за арест заради възпрепятстване на правосъдието.

Девет секунди.

Тя натисна интеркома и съобщи:

— Доктор Цолнър, моля, елате тук. Веднага.

— Пет секунди.

Вратата отдясно се отвори и се появи едър мускулест брадат мъж с бяла риза и бяла вратовръзка.

— Да? — попита той. — Какъв е проблемът?

Джун посочи право към мен и рече:

— Той.