Старият плац рязко свършваше със стръмна урва към скалистия плаж долу и ние се оказахме застанали на ръба над морето. От гледката можеше да ти секне дъхът, но тя подчертаваше самотата на Плъм Айланд, неземния му вид и чувството за изоставеност, характерно за островите изобщо и за този остров в частност. Това трябва да е била много изолирана крепост, изключително отегчителен аванпост, в който не е имало какво друго да правиш, освен да съзерцаваш морето. Навярно артилеристите биха приветствали гледката на вражеска армада.

— Точно на този бряг всяка година в края на есента идват тюлените — поясни Стивънс.

— Стреляте ли по тях? — попитах.

— Разбира се, че не. Стига да си стоят на брега.

Докато се връщахме, Стивънс насочи вниманието ни към голяма скала на края на плаца. В един от процепите й се виждаше ръждиво гюле.

— Датира горе-долу от времето на революцията — английската или американската — каза той. — Това е едно от нещата, които изкопаха семейство Гордън.

— Къде са го намерили?

— Някъде наблизо, предполагам. Двамата копаха много около тюленовия плаж и край плаца.

— Нима?

— Очевидно имаха усет къде да копаят. Откриха толкова муниции за мускети, че да въоръжат цял полк.

А стига бе! Продължавайте, господин Стивънс.

— Използваха металотърсач.

— Добра идея.

— Това е интересно хоби.

— Наистина. Вуйна ужасно обичаше да копае. Не знаех, че семейство Гордън са се занимавали с това. Не съм виж дал нито една от находките им.

— Хм, трябваше да оставят всичко тук.

— Заради заразата ли?

— Не. Защото територията е федерална.

Това беше интересно и Наш и Фостър започваха да се заслушват, което не се покриваше с намеренията ми, затова промених темата:

— Струва ми се, че шофьорът се опитва да привлече вниманието ви.

Стивънс се обърна, но шофьорът просто зяпаше ято гъски. Стивънс си погледна часовника.

— Е, хайде да видим и останалата част от острова, после имаме среща с доктор Цолнър.

Качихме се в микробуса и потеглихме на изток към изгряващото слънце, към онази част, която приличаше на извития кокал на свинската пържола. Плажът бе великолепен, повече от три километра чист, неотъпкан пясък, плискай от сините води. Никой не говореше пред тази величествена природна гледка. Даже аз.

Все още изправен, Стивънс от време на време ме поглеждаше и аз му се усмихвах. Той ми се усмихваше в отговор. Усмивката му наистина не беше приятна.

Накрая микробусът спря в тесния край на острова и господин Стивънс съобщи:

— Това е крайната точка, до която можем да стигнем с колата. Сега ще повървим пеш.

Всички слязохме и се оказахме насред удивителни стари развалини. Накъдето и да погледнех, виждах масивни бетонни укрепления, обрасли с пълзящи растения и храсти — амбразури, бункери, артилерийски гнезда, складове за боеприпаси, тунели, тухлени и бетонни проходи и огромни, деветдесетсантиметрови стени с ръждиви железни врати.

— Един от тези подземни проходи води до тайна лаборатория и в нея пленени нацистки учени продължават да работят по абсолютния, неунищожим вирус, който ще изтрие човечеството от лицето на земята — каза Стивънс.

Остави ни да смелим думите му секунда-две, после продължи:

— В друга подземна лаборатория се съхраняват останките на четирима извънземни, открити при катастрофата на НЛО в Розуел, Ню Мексико.

Отново последва мълчание. Накрая аз се обадих:

— Може ли първо да видим нацистите?

Всички се засмяха — като че ли.

Господин Стивънс ни прати очарователната си усмивка и рече:

— Това са два от абсурдните митове, свързани с Плъм Айланд. Хората непрекъснато съобщават, че виждат странна на вид летателна машина, която се приземявала и излитала от плаца посред нощ. Твърдят, че тук били създадени СПИН и Лаймската болест. — Огледа се и каза:

— Предполагам, че старите укрепления с всички тези подземни проходи и помещения могат да въздействат върху нечие богато въображение. Спокойно можете да разгледате наоколо.

Идете където пожелаете. Ако намерите извънземни, моля, съобщете ми. — Той отново се усмихна. Имаше наистина странна усмивка и си помислих дали самият той не е извънземен. — Но разбира се, никой не трябва да се отделя от групата. Всеки от вас трябва постоянно да е пред погледа ми.

Това не се съгласуваше много добре с „Идете където пожелаете“, но беше достатъчно близо. И така, Джон, Макс, Бет, Тед и Джордж се върнаха в юношеството си и се позабавляваха като се катереха из развалините, изкачваха се по стълбища, прескачаха парапети и така нататък, без да се отделят от господин Стивънс. По едно време тръгнахме по дълъг тухлен проход, който се спускаше към две стоманени врати. Те бяха открехнати и всички влязохме. В помещението бе тъмно, студено, влажно и навярно пълно с пълзящи гадинки.

Стивънс ни последва и каза:

— Оттук се стига до огромен склад за боеприпаси. — Гласът му отекна в черната празнота. — На острова е имало теснолинейка, която превозвала муниции и барут от пристанището до тези подземни помещения. Това е много сложна система.

Но както можете да се убедите, сега е напълно изоставена. Тук няма нищо тайно. Ако имах фенерче, бихме могли да идем още по-нататък и щяхте да видите, че тук нито живее, нито работи, нито пък си играе някой. Никой не е и погребан долу.

— Тогава къде са нацистите и извънземните? — попитах аз.

— Преместих ги във фара — отвърна господин Стивънс.

— Но можете да разберете загрижеността ни, че семейство Гордън са били в състояние да — си направят тайна лаборатория на такова място — продължих да настоявам аз.

— Както казах — отговори той, — не подозирам семейство Гордън в нищо. Но тъй като повдигате този въпрос, наредих на хората си да претърсят целия този комплекс. Освен това из целия остров има деветдесетина надземни изоставени военни сгради. Имаме доста да претърсваме.

— Пратете шофьора за няколко фенерчета — казах аз. — Бих искал да поразгледам тук долу.

В мрака настана тишина, после Стивънс отвърна:

— След като се срещнете с доктор Цолнър, можете да се върнете и да разгледате подземните помещения и проходи, ако желаете.

Отново излязохме навън и шефът на охраната каза: — Последвайте ме.

Последвахме го и излязохме на тесен път, който водеше към източния край на Плъм Айланд — краят на извития кокал.

Докато вървяхме, Стивънс съобщи:

— Ако се огледате, можете да видите други артилерийски съоръжения. Преди използвахме онези кръгли артилерийски гнезда за кошари, но сега всички животни се държат на закрито.

— Струва ми се жестоко — отбеляза Бет.

— Но е по-безопасно — възрази господин Стивънс.

Накрая стигнахме до най-източната точка на острова, скала, издигаща се навярно на дванайсетина метра над осеяния с камъни плаж. Ерозията беше подровила един бетонен бункер и той лежеше на парчета в основата на скалата, а части от него се бяха срутили във водата.

Гледката бе великолепна — наляво едва-едва се виждаше брегът на Кънектикът, а на около три километра право напред се мержелееше парче земя, наречено Грейт Гъл Айланд.