На географските и навигационните карти обикновено островът се представяше без никакви особености — без пътища, нищичко за Форт Тери, нищо освен думите: „Плъм Айланд — Център за болести по животните — правителство на САЩ — достъп забранен“. И островът се оцветяваше в жълто — цветът на предупреждението. Не беше особено гостоприемно, даже на картите. И ако го видиш от морето, както на няколко пъти го бях виждал заедно с Том и Джуди, той изглеждаше забулен в мъгли, макар да се чудя каква част от тях са били истински и колко — плод на фантазията.

И ако стигнеш чак дотам, че да си го представиш, в съзнанието ти изплува онзи, сякаш излязъл от творба на По образ на остров Туле4, мрачен пейзаж с мъртъв добитък, подпухнал и гниещ по полята, лешояди, разкъсващи труповете, после самите те умиращи от заразената мърша.

Това си представяте, ако изобщо се замислите. Но до този момент островът изглеждаше слънчев и приятен. Опасността тук, истинският ужас, бе затворен в биолабораториите, в зони три и четири и в най- страшния Храм на смъртта, зона пет. Предметни стъкълца, епруветки и петрита, пълни с най-опасните и екзотични форми на живот, развили се на планетата. Ако бях учен и гледах всичко това, можех да се замисля за Бог — не за Неговото съществувание, а за Неговите намерения.

Във всеки случай това беше горе-долу най-дълбоката мисъл, на която бях способен, без да рискувам да ме заболи главата.

— Как разбират яхтите, че не трябва да спират тук? — попита Бет.

— По всички карти има предупреждения — отвърна господин Стивънс. — Освен това навсякъде по брега има знаци. А и патрулите могат да се справят с яхтите.

— Какво правите с нарушителите? — попита Бет.

— Предупреждаваме ги повече да не се приближават до острова — отвърна Стивънс. — Повторните нарушители се задържат и се предават на началника Максуел. — Той погледна към Макс. — Нали така?

— Точно така. Пращате ни по един-двама на година. Пол Стивънс се опита да се пошегува:

— Само елените ги застрелват веднага. — После стана сериозен и поясни:

— Слизането на хора на острова не застрашава сигурността. Както вече казах, не искам да оставям впечатлението, че Плъм Айланд е заразен. Този микробус например не е херметично затворен. Но заради близостта на лабораториите предпочитаме на острова да не идват свободно хора и животни.

Не успях да се въздържа и отбелязах:

— От онова, което виждам, господин Стивънс, някоя нощ тук спокойно може да пристигне цял кораб с не чак толкова опитни терористи, които да се справят с неколцината ви пазачи и да отмъкнат от лабораториите всевъзможни ужасни неща или да вдигнат всичко във въздуха, като по този начин пуснат на свобода смъртоносни бацили. Всъщност, когато заливът замръзне, дори не им трябва кораб — вие сте свързани с континента.

— Мога само да кажа, че тук има повече охрана, отколкото виждате — отвърна той.

— Надявам се.

— Можете да разчитате на това. — Стивънс ме погледна и попита:

— Защо някоя нощ не опитате сам?

Обичам предизвикателството, затова отговорих:

— Обзалагам се на сто долара, че мога да вляза в кабинета ви, да открадна гимназиалната ви диплома от стената и на следващата сутрин да я окача в моя офис.

Господин Стивънс продължи да ме гледа с неподвижното си восъчно лице. Ужас.

— Нека ви задам въпроса, заради който сме дошли всички ние — продължих аз. — Възможно ли е Том и Джуди Гордън да са изнесли микроорганизми от острова? Кажете ни истината.

— На теория е възможно — отвърна Пол Стивънс.

Никой в микробуса не се обади, но забелязах, че шофьорът изненадано обръща глава.

— Но защо биха го направили? — попита господин Стивънс.

— За пари — отвърнах аз.

— Те наистина не изглеждаха такива — каза господинСтивънс.

— Обичаха животните. Защо ще унищожават животни?

— Може да са искали да унищожат хората, та животните да заживеят щастливо.

— Абсурд — възрази Стивънс. — Семейство Гордън не са взели оттук нищо, способно да нарани което и да е живо същество. Залагам си работата за това.

— Вече го направихте. А също и живота си.

Забелязах, че Тед Наш и Джордж Фостър през цялото време не отварят уста. Разбрах, че са получили необходимата им информация много по-рано.

Господин Стивънс отново насочи вниманието си към предното стъкло и каза:

— Наближаваме Форт Тери. Тук можем да слезем и да поразгледаме наоколо.

Беше прекрасно утро. Пол Стивънс ни разведе из крепостта.

Форт Тери нямаше стени и всъщност приличаше на изоставен град. Мястото се оказа неочаквано колоритно с тухления си затвор, стара трапезария, напомняща на лабиринт, двуетажна тухлена казарма с веранда, къщата на коменданта, няколко други сгради от началото на века и бяла дървена черква на хълма.

Господин Стивънс посочи към друга тухлена постройка и съобщи:

— Това е единствената сграда, която все още се използва пожарната.

— До лабораторията е доста далече — отбеляза Макс.

— Да — съгласи се Стивънс, — но новата лаборатория на практика е абсолютно безопасна и има собствена вътрешна пожарна система. Пожарните коли тук се използват най-вече за пламнали храсталаци и пожари в сгради, в които няма опасни микроорганизми. Макс, който бе прекарал целия си живот в близост до този остров, каза:

— Но в резултат на пожар или ураган могат да се повредят генераторите, които филтрират опасните зони. Нали така?

— Всичко е възможно. Но някои хора живеят близо до ядрени реактори. Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси — химични, биологични и ядрени кошмари всеки момент могат да разчистят терена за следващите еволюирали видове.

Погледнах го с нов интерес. Хрумна ми, че е луд. Пред казармата имаше окосен участък, който стигаше до водата, където се клатеха ята диви гъски.

— Това е бил плацът. — обясни Стивънс. — Поддържаме тревата, за да се виждат от въздуха бетонните букви: „Плъм Айланд — забранена зона“. Не искаме да кацат всякакви малки самолети. — Той се пошегува:

— Този знак държи на разстояние въздушните терористи.

Поразходихме се и шефът на охраната каза:

— Преди да построим централната сграда, голяма част от административните офиси бяха тук, във Форт Тери. Сега почти всичко — лаборатории, охрана, складове, администрация и животни — е под един покрив, което е много добре от гледна точка на сигурността. — Той се обърна към мен.

— Така че дори да бъде елиминирана външната охрана, централната сграда на практика е непревземаема.

— Наистина ме изкушавате — отвърнах аз.

Господин Стивънс отново се усмихна. Ужасно ми харесваше да ми се усмихва.

— За ваша информация — каза той, — завършил съм щатския колеж в Мичиган и дипломата ми виси на стената зад бюрото ми, но вие никога няма да я видите.

Усмихнах му се в отговор. Господи, обичам да вбесявам хората, които ме дразнят. Харесвах Макс, харесвах Джордж Фостър, обичах Бет, но не харесвах Тед Наш и Пол Стивънс. Да харесвам трима от петима души за мен бе наистина добър резултат — четири от шест, ако броях и самия себе и. Така или иначе, не мога да понасям лъжци, кретени, пуяци и изроди. Струва ми се, че преди да стрелят по мен, бях по- толерантен. Трябва да питам Дом Фанели.