— Голямата сграда се нарича „257“ — съобщи Стивънс, — както е била обозначена едно време от военните. Допреди няколко години това беше основната лаборатория. След като се преместихме, ние я обеззаразихме с отровен газ и после я запечатахме завинаги, просто в случай, че нещо там е оживяло.
В продължение на няколко секунди никой не се обади, после Макс попита:
— Това не беше ли лабораторията, която веднъж имаше проблеми с изтичане на опасни вещества?
— Случило се е преди аз да постъпя тук — отвърна Стивънс, погледна ме и ми прати восъчната си усмивка.
— Ако искате да надникнете вътре, детектив, мога да ви дам ключа.
Усмихнах му се в отговор и попитах:
— Мога ли да ида сам?
— Това е единственият начин да влезете в 257. Никой няма да дойде с вас.
Наш и Фостър се захилиха. Божичко, не се бях забавлявал така, откакто се подхлъзнах в някаква тиня и се приземих върху десетдневен труп.
— Виж, Пол, ще ида, ако дойдеш и ти — отвърнах аз.
— Нямам особено желание да умра — отбеляза Стивънс.
Когато микробусът се приближи до Сграда 257, видях, че някой е нарисувал с черно върху бетона огромен череп с кръстосани кости и ми хрумна, че тази мъртвешка глава всъщност има две значения — Веселият Роджър, пиратското знаме, което семейство Гордън бяха развели на мачтата си и което в същото време бе символ за отрова или зараза. Загледах се в черния череп на фона на бялата стена и когато се извърнах, образът продължаваше да е пред очите ми. Когато погледнах към Стивънс, мъртвешката глава се наложи върху лицето му — и черепът, и шефът на охраната се хилеха. Разтърках очи, докато оптичната илюзия постепенно не изчезна. Господи, ако не беше посред бял ден и наоколо нямаше цял куп хора, това можеше да е ужасно.
— През 1946-а — продължи Стивънс — Конгресът отпуска пари за изграждане на изследователски център. Според закона някои заразни болести не могат да се изследват в континенталните части на Съединените щати. Това е било необходимо в дните, когато биологичните предпазни мерки не са били много усъвършенствани. И така, Плъм Айланд, който вече изцяло бил държавна собственост и владението над който си поделяли министерствата на земеделието и отбраната, бил естествен център за изследване на екзотични болести по животните.
— Искате да кажете, че тук се изследват само болести по животните, така ли? — попитах аз.
— Тоест че това ще е най-обикновен ветеринарен център?
— Точно така.
— Господин Стивънс, макар да се тревожим, че семейство Гордън може да са откраднали шапен вирус, който е в състояние да унищожи едрия добитък в Съединените щати, Канада и Мексико, това не е причината да сме тук. В плъмайландската лаборатория изследват ли се болести, които могат да заразяват и хора?
— Ще трябва да зададете този въпрос на директора доктор Цолнър.
— Но сега го задавам на вас.
Стивънс се замисли за миг, после отговори:
— Казвам това… заради съвпадението, че министерството на земеделието е поделяло владението на острова с армията. Носеха се много слухове, че това било център за биологично оръжие. Предполагам, че всички го знаете.
— Има много доказателства, че в разгара на студената война химическите части на армията са разработвали тук болести, за да унищожат целия добитък в Съветския съюз. — каза Макс.
— И дори аз зная, че антраксът и другите животински болести могат да се използват като биологични оръжия срещу хора. Вие също го знаете.
Пол Стивънс прочисти гърлото си, после обясни:
— Не исках да кажа, че тук не са се извършвали никакви проучвания на биологични оръжия. Известно време в на чалото на 50-те години определено е имало такова нещо.
Но от 1954-та насам биологичните оръжия преминаха към отбранителната доктрина. Това означава, че армията само разработва начини да не допусне добитъкът ни целенасочено да бъде заразен от другата страна. — После прибави:
— Няма да отговарям на повече въпроси от този род, но ще кажа, че преди няколко години руснаците пратиха тук група специалисти по биологични оръжия и те не откриха нищо, което да предизвика безпокойството им.
Винаги съм смятал, че взаимните военни инспекции са все едно заподозрян в убийство да ми показва къщата си. „Не, детектив, в килера няма нищо интересно. А сега, нека ви покажа задния си двор.“
Микробусът излезе на тесен чакълест път и господин Стивънс продължи с наизустените си пояснения, като завърши с думите:
— И така, от средата на 50-те години Плъм Айланд не съмнено е най-модерният център в света за изследване, лекуване и предотвратяване на болести по животните. — Той ме погледна.
— Не беше толкова зле, нали, детектив Кори?
— Оцелявал съм и от по-лоши неща.
— Добре. Сега ще оставим историята и ще идем да поразгледаме. Точно пред нас се намира старият фар. Заповед за изграждането на първия на това място е била издадена лично от Джордж Вашингтон. Този тук е построен в средата на 50-те години на миналия век. Вече не се използва и е историческа забележителност.
Погледнах през прозореца към каменната постройка, заобиколена от тревист участък. Фарът повече приличаше на двуетажна къща с издигаща се от покрива й кула.
— Използвате ли го за цели, свързани с охраната? — попитах.
Той ме погледна и отговори:
— Винаги по работа, нали? Е, понякога, когато времето е прекалено лошо за хеликоптери или лодки, поставям там хора с телескоп или устройство за нощно виждане. В такива случаи фарът е единствената ни възможност за пълно наблюдение. Интересува ли ви нещо повече?
— Не, засега това е всичко.
Микробусът излезе на друг чакълест път. Сега се движехме на изток покрай северния бряг. Крайбрежната ивица се падаше от лявата ни страна, а кривите дървета от дясната. Забелязах, че плажът е много приятен, покрит с пясък и скали, на практика девствен и ако се изключеха микробусът и пътят, човек би могъл да си представи, че е холандец или англичанин от хиляда шестстотин и някоя си, че е стъпил за пръв път на този бряг и се разхожда по мажа, опитвайки се да измисли как да изхвърли индианките от острова.
Ето го пак онова усещане, че пропускам нещо. Но какво? Понякога, ако не насилваш нещата, то просто се връща ст само себе си.
Стивънс дуднеше за екология и за поддържане на острена доколкото е възможно в първобитния му вид, и докато си приказваше, над нас прелетя хеликоптерът в търсене на елен, който да убие.
Пътят в общи линии следваше брега и нямаше много за гледане, но останах впечатлен от самотата, от мисълта, че пук няма жива душа и че едва ли можеш да срещнеш някого на плажа или по пътищата, които очевидно не отиваха наникъде и нямаха друга цел, освен онзи, който свързваше ферибота и централната сграда.
Сякаш прочел мислите ми, господин Стивънс каза:
— Всички тези пътища са построени от армията, за да свързват Форт Тери с крайбрежните батареи. Сега ги използват еленовите патрули, но иначе са пусти. Откакто събрахме всички изследователски лаборатории в една сграда, по-голямата част от острова опустя.
Дойде ми наум, че еленовите патрули и охраната, разбира се, са едно и също. Хеликоптерите и лодките спокойно можеха да търсят плуващи елени, но в същото време следяха за терористи и други лоши актьори. Имах неприятното усещане, че на това място не е невъзможно да се проникне. Но това не бе мой проблем и аз бях тук поради съвсем друга причина.
До този момент островът не ми изглеждаше толкова зловещ, колкото очаквах. Всъщност изобщо не знаех какво да очаквам, но подобно на много места с лоша слава, Плъм Айланд не изглеждаше толкова зле, щом веднъж го видиш.
